Ултиматумът на Борн полностью

Поеха на юг от Париж в ненабиващото се на очи пежо, по магистралата „Барбизон“ за Вилньов Сен-Жорж. Мари седна близо до съпруга си, така че телата им се докосваха, хвана с ръка неговата. Тя осъзнаваше с яснота, от която й прилошаваше, че топлината, която даваше, не й се връщаше в същата степен. Само част от напрегнатия мъж зад кормилото бе нейният Дейвид. Останалото от него беше Джейсън Борн и сега той преобладаваше.

— За Бога, кажи нещо! — изплака Мари.

— Мисля… Защо дойде в Париж?

— О, Господи! — избухна тя. — За да те намеря, да ти помогна!

— Сигурен съм, че си смятала, че постъпваш правилно… Но знаеш, че не е така.

— Отново този глас — запротестира Мари. — Този проклет, безплътен тон в гласа! За кого, по дяволите, се мислиш, та си позволяваш да говориш така? За Бог? Казано без заобикалки, дори грубо — има неща, за които ти е трудно да си спомниш, скъпи мой.

— Но не и за Париж — възрази Джейсън. — Помня всичко, станало в него. Всичко.

— Твоят приятел Бернардин не мислеше така. Той ми каза, че ти никога не би избрал „Морис“, ако помнеше всичко.

— Какво? — Борн погледна остро към съпругата си.

— Помисли, защо избра „Морис“?

— Не знам… Не съм сигурен. Това е хотел; името само ми дойде на устата.

— Помисли. Какво стана преди години в „Морис“ — точно пред „Морис“?

— Знам… че нещо се случи… Нещо, свързано с теб?

— Да, моя любов, с мен. Бях отседнала там под фалшиво име и ти дойде да ме вземеш. Отидохме до вестникарския павилион на ъгъла и там в един ужасен момент двамата с теб разбрахме, че моят живот няма да бъде никога същият — с или без теб.

— О, Господи, забравил съм! Вестниците — твоята снимка на всички първи страници. Ти беше канадският правителствен служител…

— Избягалата канадска икономистка — прекъсна го Мари, — преследвана от властите на цяла Европа за няколко убийства в Цюрих заедно с крадеца на милиони от швейцарските банки! Човек никога не може да забрави такива заглавия, нали?

— Почакай! — извика Борн и очите му отново стрелнаха съпругата на Дейвид. — Те бяха неверни — това бе заговор на „Тредстоун“, който целеше да ме накара да се покажа, за да ме хванат. И ти го разбра, а не аз!

— Така беше. Ти толкова се беше вживял, че не го забеляза. Тогава то вече нямаше значение за мен, защото бях преценила всичко с разума си и бях взела решение. С моя точен, аналитичен разум, който не отстъпваше на твоя, и съм готова да доказвам това всеки ден от седмицата, скъпи мой професоре.

— Какво?

— Гледай пътя! Пропусна завоя точно както пропусна разклона към нашата хижа само преди няколко дни — а може би преди години?

— За какво, по дяволите, говориш!

— За онзи малък хотел край Барбизон, в който тогава отседнахме. Ти помоли много учтиво, ако може да запалят огън в трапезарията — бяхме единствените посетители. Тогава за трети път видях през маската на Джейсън Борн един друг човек, в когото започнах да се влюбвам силно.

— Недей.

— Трябва, Дейвид. Дори само заради мен, трябва да знам, че те има.

Мълчание. Последва обратен завой на главния път и шофьорът натисна педала на газта до пода.

— Тук съм — прошепна съпругът, вдигна дясната си ръка и притегли към себе си жената до него. — Не знам за колко време, но съм тук.

— Побързай, скъпи.

— Ще бързам. Просто искам да те задържа в прегръдката си.

— Трябва да се обадя на децата.

— Сега вече съм сигурен, че съм тук.

— Ще ни кажеш доброволно всичко, което искаме да знаем, или ще те изстреляме в такава химическа орбита, каквато твоите наемници не са и сънували да приложат на доктор Панов — каза Питър Холанд, директор на Централното разузнавателно управление, с тих, но твърд като гранит глас. — Освен това, ще доразвия методите, които с готовност ще приложа, защото съм от старата школа, paisan. Хич не ми пука за разните закони, които защитават боклуци като теб. Само ако се опиташ да ме баламосваш, ще те напъхам жив в едно торпедо и ще те пусна в морето на сто километра от нос Хатерас. Ясен ли съм?

Капо субординато лежеше на едно легло с гипсирана лява ръка и десен крак в празна болнична стая в Лангли. Директорът на Управлението бе наредил на медицинските работници да напуснат и за тяхно добро да стоят на достатъчно разстояние, така че да не могат да чуят нищо. Когато Mo Панов бе запратил колата в мерилендския дъб, главата на мафиоза се бе блъснала с все сила в арматурното табло и от това лицето му, което поначало си бе подпухнало, сега бе станало още по-голямо поради подутините около очите и дебелите му устни. Той погледна към Холанд, после извърна очи под увисналите клепачи към Александър Конклин, седнал на един стол и стиснал вечния си бастун в неспокойните си ръце.

— Нямате право, господин Голям стрелец — каза дрезгаво капо субординато. — Щото има права, разбирате ли какво казвам?

— Докторът също е имал права, но вие сте ги нарушили!

— Няма да говоря без моя адвокат.

— А къде, по дяволите, е бил адвокатът на Панов? — изкрещя Алекс и удари с бастуна си по пода.