Ултиматумът на Борн полностью

— Само това, че Карлос има нещо общо с Москва, че има връзки с хора на високи постове. Беше му станало идея-фикс… Ако можете да откриете кой е човекът на площад „Дзержински“, ще направите огромен скок в кариерата си… Междувременно имаме само Доминик Лавие…

— По дяволите! — изрева Крупкин, прекъсвайки Джейсън.

— Това е лудост, макар и съвършено логична! Вие отговорихте на няколко въпроса, които изгаряха от толкова време съзнанието ми, господин Борн. Толкова пъти съм се доближавал близко, много близко… и — нищо! Е, господа, нека ви кажа, че игрите на дявола не са само за тези, които са затворени в ада. И други могат да ги играят. Божичко! Бил съм търкалян като топче ту от един, ту от друг човек. И всеки път съм бил все по-голям глупак! Не се обаждайте повече от този телефон!

Беше три и половина следобед московско време. Възрастен мъж в униформа на съветски офицер от армията вървеше бързо, колкото годините му позволяваха, по коридора на петия етаж на централата на КГБ на площад „Дзержински“. Денят беше горещ, а климатичната инсталация работеше както винаги едва-едва, затова генерал Григорий Родченко разкопча яката си — малка привилегия, която рангът му разрешаваше. Това не спря струйката пот, която се стичаше към врата по дълбоко набразденото му лице, но това, че шията му не бе пристегната от ивицата плат с червен кант, все пак малко го облекчаваше.

Стигна до асансьорите, натисна копчето и зачака с ключ в ръката. Вратата на дясната кабина се отвори и той с радост видя, че е празна. Това улесняваше нещата. Иначе трябваше, колкото и да му беше неудобно, да заповяда всички да излязат. Влезе, пъхна ключа в отвора над вратата и освобождаващият механизъм заработи мигновено. Асансьорът се стрелна надолу към най-ниските подземни етажи на сградата.

Вратата се отвори и генералът излезе. Дълбоката тишина го обгърна от всички страни. „След няколко минути няма вече да е така тихо“ — мина му през ум. Продължи по левия коридор и спря пред масивна стоманена врата, над която имаше метална табелка с надпис: ВХОД САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА.

„Ама че глупаво предупреждение“ — помисли си генералът, извади тънка пластинка и я пъхна бавно и внимателно в процепа отдясно. Без тази карта, а дори и с нея, ако се пъхнеше твърде бързо, вратата нямаше да се отвори. Чу се двойно прещракване и Родченко махна картата. Тежката гладка врата се завъртя назад и телевизионната камера засне влизането му.

Шумът, който идваше от десетките осветени кабинки в огромното, тъмно и с нисък таван помещение, подсказваше, че там кипи усилена работа. Комплексът беше с размерите на дворцова бална зала, но нямаше и следа от никаква украса. Виждаха се само хиляди устройства и апарати в черно и сиво, и няколкостотин души в снежнобели работни комбинезони, в кабинки с бели стени. Слава Богу, тук въздухът беше хладен, почти студен. Изискваше го апаратурата — това беше комуникационният център на КГБ. Тук през цялото денонощие пристигаше информация от всички кътчета на света.

Старият воин закрачи тежко по познатия път до най-крайната пътечка вдясно, после зави към последната кабинка в самия край на огромната зала. Вървя дълго и дишането му се учести, краката му се умориха. Генералът влезе в малкото помещение и кимна на оператора. Той го погледна и свали слушалките. На белия плот пред него имаше огромно електронно табло с безброй лостчета, избирателни дискове и клавиатура. Родченко се отпусна на стоманения стол до оператора и заговори, като едва си поемаше дъх.

— Имаш известие от Париж, така ли?

— Имам нещо, засягащо полковник Крупкин, генерале. В съответствие с вашите заповеди да следим телефонните разговори на полковника, включително и по международните линии, преди няколко минути получих една лента от Париж, която смятам, че трябва да прослушате.

— Ти, както винаги, си най-изпълнителен, за което съм ти много благодарен. Сигурен съм, че полковник Крупкин ще ни изпрати цялата информация, както обичайно, но нали знаеш колко е претрупан с работа.

— Не е необходимо да ми обяснявате, генерале. Разговорите, които ще чуете, са записани преди половин час. Заповядайте слушалките.

Родченко ги сложи и кимна на оператора. Той постави пред него бележник и остри моливи. После натисна един клавиш на таблото и седна срещу третия директор на Комитета, който, приведен напред, се беше вече заслушал. По едно време генералът започна да си води бележки, а само минути по-късно моливът му летеше по листа, записвайки всяка дума. Лентата свършваше и Родченко махна слушалките. Отправи суров поглед към оператора. Тесните му славянски очи бяха неумолими, бръчките по лицето му изглеждаха още по-дълбоки.

— Изтрий лентата и унищожи ролката — заповяда той и се надигна. — Нищо не си чул, както винаги!

— Както винаги, генерале.

— И както винаги ще бъдеш възнаграден.