Ултиматумът на Борн полностью

— А ти ме срази, Доми! Но имаш право. Роднинските чувства ме подведоха. Той може и сам да се представи, ако иска.

— Казвам се Конклин, Алекс Конклин, и съм американец, госпожо Лавие. Въпреки че нашият общ приятел Крупи е донякъде прав — моите родители бяха руснаци и аз говоря перфектно езика, така че не му се удава да ме заблуди, когато сме в компания на руснаци.

— Смятам, че това е чудесно.

— Е, поне е интригуващо, ако познавате добре Крупи.

— Аз съм смъртно ранен — възкликна Крупкин. — Но моите рани са без значение за тази среща. Ще работиш ли с нас, Доми?

— Да, Крупи. Кълна се, че ще работя за вас! Искам само Джейсън Борн да изясни предложението, което ми направи. С Карлос съм като затворено в клетка животно, но без него съм само една старееща полуизоставена куртизанка. Искам той да плати за смъртта на сестра ми и за всичко останало, което ми стори, но не искам да спя на улицата, в калта.

— Каква е вашата цена? — попита Джейсън.

— Напишете я — поясни Конклин, поглеждайки Крупкин.

— Почакайте — каза Лавие, приближавайки се към бюрото. — След няколко години ставам на шестдесет и ако Чакала го няма и ако не заболея смъртоносно, ми остават още петнадесет-двадесет години живот. — Тя се наведе над бюрото, написа една цифра на бележника си, откъсна листчето, изправи се и погледна високия американец. — Заповядайте, господин Борн. Не мисля да се пазаря. Смятам, че цената е справедлива.

Джейсън вдигна хартийката и прочете цифрата — 1 милион щатски долара.

— Справедлива е — каза той и върна листчето на Лавие. — Само добавете как и къде искате да ви се изплати и ще направя необходимото, веднага щом излезем оттук. Парите ще са на посоченото място още утре сутринта.

Застаряващата куртизанка погледна Борн в очите.

— Вярвам ви — каза тя, наведе се отново към бюрото и добави останалите инструкции. После се изправи и върна листчето на Борн. — Сделката е сключена, господине, и дано Господ унищожи врага ни, защото иначе сме загубени.

— Говорите като една от Сестрите на Магдалена.

— Говоря като уплашена до смърт жена. Борн кимна.

— Имам няколко въпроса — каза той. — Искате ли да седнем?

— Да. Но искам и цигара. — Лавие се отправи към дивана, отпусна се върху възглавниците и протегна ръка за чантата си на червената маса. Извади пакет цигари, издърпа една и взе златната запалка от масичката за кафе. — Ужасен навик, но в някои моменти много помага — каза тя, щракна запалката и пое дълбоко дима. — Какви са въпросите ви, господине?

— Какво се случи в хотел „Морис“? Как се случи?

— Заради жената, предполагам, че беше вашата жена… Както се бяхме разбрали, вие и приятелят ви от Втори отдел бяхте на такова място, че когато Карлос дойде да ви хване в капана си, да можете да го застреляте. Но по някакви непонятни за никого причини вашата жена започна да пищи, точно когато пресичахте улица „Риволи“ — останалото знаете… Как можахте да ми кажете да взема стая в „Морис“, след като знаехте, че тя е там?

— Отговорът е прост — не знаех, че тя е там. Какво е положението в момента?

— Карлос все още ми се доверява. Казва, че за всичко е виновна онази жена, съпругата ви, както разбрах, и че грешката не е моя. В края на краищата вие бяхте там, което доказва моята вярност. Ако не беше офицерът от Втори отдел, щяхте да сте мъртъв.

Борн отново кимна.

— Как можете да се свържете с него?

— Не мога лично. Никога не съм могла, а и не съм искала. Той предпочита по друг начин, чековете ми пристигат навреме, така че нямам причина да искам личен контакт.

— Но ви чух да му пращате сведения.

— Така е, но никога лично. Обаждам се на неколцина старци в евтини кафенета — имената и номерата се сменят всяка седмица — и само няколко души знаят за какво всъщност говоря. Но тези, които разбират, веднага се обаждат на други, които също звънят някому. Известията се предават по такъв начин. И то много бързо, бих добавила.

— Нали ви казах — натърти Крупкин. — Всяка щафета завършва с някакво фалшиво име и мръсно кафене — истинска каменна стена!

— И все пак сведенията достигат до целта си — повтори Конклин думите на Лавие.

— И все пак Крупи е прав. — Застаряващата, но все още привлекателна дама смучеше нервно цигарата си. — Пътищата са толкова заплетени, че практически не могат да бъдат проследени.

— Това не ме тревожи — каза Алекс, имайки предвид нещо, което убягваше на другите. — Дадохте ни ясно да разберем, че сведенията стигат бързо до Карлос.

— Така е.

Конклин погледна втренчено Лавие.

— Искам да изпратите възможно най-бързо послание до Чакала. Да му кажете, че трябва да говорите лично с него. Че е нещо спешно, което не можете да доверите на никого другиго, освен на него.

— И какво е то? — избухна Крупкин. — Какво може да е толкова важно, че Чакала да се съгласи? Също както и на господин Борн, капаните са му станали мания, а при сегашните обстоятелства всяко искане за лична среща направо мирише на клопка!