Ултиматумът на Борн полностью

Друго противоречие с обстановката и истинска обида за паметта на елегантните романовци беше един як мъж в измачкана униформа с разкопчано горно копче и мазни петна. Тъпото му лице беше пълно, посивялата коса — много късо подстригана, а липсващият зъб, заобиколен от потъмнелите му събратя, излъчваше отвращение към зъболекарите. Това беше лице на селянин с постоянно примигващи очички, изразяващи проницателност и ум. Мъжът беше Началник номер едно на Крупкин.

— Английският ми не е добър — заяви униформеният, като кимна на новодошлите, — но е разбираем. Освен това, за вас нямам име, нито длъжност. Наричайте ме просто полковник. Този чин е по-нисък от моя, но според всички американци, всички руснаци в Комитета са полковници, нали?

— Говоря руски — отвърна Алекс. — Ако ви е по-лесно, ще превеждам на английски на колегата си.

— Ха! — разсмя се полковникът. — Значи Крупкин не може да ви излъже, а?

— Не, не може.

— Добре. Той говори много бързо, нали? Дори на руски си изстрелва думите като куршуми.

— И на френски също, полковник.

— Като споменахте за френски — вмъкна Димитрий, — не може ли веднага да се заемем с нашия въпрос, другарю? Нашият сътрудник на „Дзержински“ каза веднага да дойдем тук.

— Да, веднага. — Офицерът от КГБ се приближи до черното като абанос табло, взе едно устройство за дистанционно управление и се обърна към останалите.

— Ще говоря на английски — добро упражнение… Елате. Гледайте. Всичко е на една касета. Всички материали са заснети от мъже и жени, избрани от Крупкин да следят нашите, които говорят френски.

— Хора, които не могат да бъдат компрометирани от Чакала — обясни Крупкин.

— Гледайте! — настоя селянинът полковник и натисна едно копче на дистанционното управление.

Екранът оживя. Първите кадри бяха неясни и откъслечни. Повечето бяха направени с ръчна видеокамера от прозорци на коли. Сцените вървяха една след друга — показваха определени хора, които крачеха по московските улици, качваха се в служебни коли, шофираха или ги караха с коли из града, а в някои случаи и извън града, по селски пътища. Всички тези мъже се срещаха с други мъже и жени, а камерата увеличаваше лицата им. Много снимки бяха направени в сгради — тогава бяха тъмни и неясни, поради недостатъчната светлина и неудобното положение на скритите камери.

— Тази е от скъпите курви! — изсмя се полковникът, когато в кадър се появи седемдесетинагодишен мъж, следващ много по-млада от него жена в асансьора. — Това е хотел „Солнечний“. Лично ще проверя сметките на генерала и ще открия верен съюзник, нали така?

Лентата с откъслечните, накъсани кадри продължаваше. Крупкин и двамата американци вече се бяха изморили от безкрайния и безинтересен запис. И точно в този момент на екрана се появи външна снимка на огромна катедрала и тълпи на паважа. Светлината подсказваше, че е късен следобед.

— Храмът „Василий Блажени“ на Червения площад — обясни Крупкин. — Сега е музей, и то много красив. От време на време някой фанатик, обикновено чужденец, изнася кратко богослужение. Никой не им пречи, въпреки че на фанатиците това им се иска.

Картината отново потъмня, за секунда фокусът рязко се люшна — камерата беше вече в храма, а тълпата блъскаше снимащия агент. После картината стана неподвижна, вероятно агентът се беше опрял на някоя колона. Фокусът сега беше се спрял върху възрастен мъж с побеляла коса, която контрастираше с лекия черен шлифер, с който беше облечен. Мъжът крачеше по една странична пътека, като замислено се взираше в редицата от икони и високите прозорци със стъклопис.

— Родченко — каза селянинът полковник с гърлен глас. — Великият Родченко.

Мъжът на екрана се приближи до големия каменен постамент в ъгъла на храма, където две дебели свещи хвърляха трепкащи сенки върху стените. Видеокамерата рязко се вдигна нагоре — агентът вероятно беше стъпил на малко столче или придърпана отнякъде кутия. Изведнъж образът се уголеми и стана по-ясен, обективът си пробиваше път през тълпите туристи. Белокосият се приближи до някакъв друг мъж в свещеническо облекло — оплешивяващ, слаб, със смугла кожа.

— Това е той! — изкрещя Борн. — Карлос.

После на екрана се появи трети човек и се доближи до първите двама.

— Божичко! — извика Конклин. Очите му бяха приковани на екрана. — Спрете тук! — Офицерът от КГБ веднага натисна копчето. Образът застина на едно място, макар и леко да потрепваше. — Третият! Познаваш ли го, Дейвид?