Ултиматумът на Борн полностью

Младият шофьор от нападателната група лежеше проснат на земята до багажника на тъмнозеления автомобил. Раните на главата му показваха, че е мъртъв. Колата се бе блъснала странично в някакъв служебен автобус, който вероятно превозваше работниците до склада и обратно. Как и защо се бе случило всичко, Борн не знаеше. Нямаше представа също дали Алекс или Крупкин са останали живи — прозорците на колата бяха надупчени, а отвътре не се долавяше никакво движение. И двата факта говореха за най-лошото, но в крайна сметка нищо не се знаеше. В същия момент Хамелеона осъзна още нещо — че не бива да се поддава на чувствата, които предизвикваше у него гледката. Ако се беше случило най-лошото, щеше да оплаква мъртвите по-късно. Сега трябваше да отмъсти и да се справи с убиеца.

Мисли как! Бързо!

Крупкин беше казал, че в склада работеха десетки мъже и жени. Ако беше така, къде, по дяволите, бяха сега? Чакала не действаше във вакуум — невъзможно беше! Все пак беше станала катастрофа, ужасният шум от която се бе разнесъл на десетки метри, и един човек беше застрелян. Безжизненото му тяло кървеше на мръсната земя и въпреки това никой не се беше показал — нарочно или случайно. Да не би в склада да нямаше никой, освен Карлос и петимата непознати. Как работеше тогава? Пълна безсмислица!

И тогава чу музика — приглушена, но ясна — която идваше някъде от вътрешността на сградата. Военна музика с барабани и тромпети, които стигаха до кресчендо. Борн можеше да си представи как оглушително кънтят звуците в огромното затворено здание. Спомни си младата жена, която игриво бе запушила с длани ушите си и бе направила гримаса. Тогава Джейсън не бе разбрал защо, сега знаеше. Беше излязла от вътрешната част на сградата, където гърмеше музиката. В „Кубинка“ празнуваха нещо, което беше доста посетено, ако се съдеше по многобройните автомобили, което в Съветския съюз не беше често срещано. На брой бяха около двадесет, паркирани в полукръг. Това, което ставаше вътре, едновременно разсейваше и пазеше Чакала. Той знаеше как да използва в своя полза и двете. Врагът му — също. Безизходица.

Защо Карлос не излизаше? Защо не беше излязъл? Какво чакаше? Обстоятелствата не можеха да бъдат по-добри от тези в момента. Да не би раните му да го бяха забавили до такава степен, че да изгуби всички предимства, които си бе създал? Възможно, но не беше за вярване. Убиецът бе стигнал дотук и ако бягството беше предстоящо, то той трябваше да стигне много, много по-далеч. Тогава защо? Някаква непроменима логика, логиката на убиец, който иска да оцелее, изискваше от Чакала да се спусне с все сила навън веднага, след като се справи с подкреплението. Това беше единственият му шанс! Защо тогава бе все още вътре? Защо колата, с която избягаха другите, не го отведе към свободата?

Джейсън отново притисна гръб към стената и леко се извърна наляво, за да наблюдава внимателно всичко, което може да види. Като всички оръжейни складове по света, на първия етаж на „Кубинка“ нямаше прозорци. Борн предположи, че на стъклата нямаше никак добре да им се отразят бясно препускащите коне, които от време на време се носеха по пътя. На това, което се очертаваше като втори етаж, имаше прозорец, достатъчно близко до застреляния шофьор, за да осигури максимална точност на стрелбата с оръжие със заглушител. На приземния етаж се очертаваше някаква рамка, на която имаше изпъкнала кръгла дръжка. Това беше задният изход, който никой не си даде труд да спомене. Незначителните неща — малките камъчета. По дяволите!

Приглушената музика вътре отново се усили, но сега беше различна — барабаните удряха по-високо, тромпетите ги поддържаха, звуците ставаха все по-пронизителни. Несъмнено това беше краят на някакъв симфоничен марш, войнствена музика, която гърмеше с все сила… Точно така! Краят на концерта идваше съвсем навреме и Чакала щеше да използва излизащите тълпи, за да прикрие бягството си. Щеше да се смеси с хората, а когато паниката ги обхванеше при вида на застреляния човек и обстреляния автомобил, щеше да изчезне — щяха да минат часове, докато се разбере с кого и с какво превозно средство.

Борн трябваше да влезе вътре, да го спре, да го хване! Крупкин се тревожеше за живота на „няколко десетки мъже и жени“ — той не можеше да допусне, че те всъщност бяха няколкостотин души! Карлос щеше да използва оръжието, което беше откраднал, включително и гранати, за да предизвика масова истерия и да избяга. Животът на другите нямаше никакво значение за Чакала — щеше да убива още и още, ако това щеше да спаси собствения му живот. Делта изостави всякаква предпазливост и се втурна към вратата, като стискаше оръжието — предпазителят беше вдигнат, пръстът му беше на спусъка. Сграбчи дръжката и се опита да я завърти, но тя не помръдна. Стреля в металната пластина около дръжката, после отправи още един откос в съпротивляващата се брава, а когато посегна към димящата дръжка на вратата, светът се превърна в ад за него!