— Какво предпочиташ — великолепна служебна характеристика или някоя, която ще те прати направо в Ташкент?
— Тръгвам, другарю.
— Всичко е в ход — каза колебливо Крупкин и върна микрофона в гнездото на таблото. — Ако трябва да избирам между откачен убиец и интелигентен хахо, който проявява някакво приличие, сигурно бих избрал второто. Противно на твърденията на най-изявените скептици. Бог може би съществува, все пак… Би ли искал да си купиш къща на брега на Женевското езеро, Алексей?
— Аз бих си пожелал къща — обади се Борн. — Ако днес остана жив и свърша това, което съм длъжен да сторя, ще ви питам за цената. Няма да се пазаря на дребно.
— Хей, Дейвид — намеси се Конклин. — Парите ги е спечелила Мари, а не ти.
— Тя ще ме послуша. По-точно — него.
— А сега какво ще правим, господин Някой?
— Дай ми всичките оръжия и амуниции от багажника и ме свали край пътя, точно преди оръжейния склад. Остави ме няколко минути да се оправя и отиди на паркинга. Там съвсем явно потърси колата и като видиш, че я няма, натисни газта до дупка и изчезвай!
— И да те оставя
— Само така мога да го пипна. Това е единственият начин да се хване човек.
— Безумие! — изсъска Крупкин. Брадичката му трепереше.
— Не, Крупи, действителност — възрази Джейсън Борн. — Всичко е както в началото. Сами един срещу друг. Няма друг начин.
— Това са пубертетски изхвърляния! — изрева руснакът и удари с все сила по облегалката на седалката. — По-лошо — абсурдна стратегия. Ако си прав, мога да заобиколя склада с хиляди войници!
— А Карлос иска точно това. И аз бих го искал, ако бях на негово място. Не разбираш ли? Ако има бъркотия, би се измъкнал много по-лесно между многото хора. За нас това не е проблем — правили сме го толкова пъти. Тълпите и объркването ни пазят — това е детска игра. Осигуряваш си нож и униформа от нашите, хвърляш граната сред войниците, а след взрива се правиш на олюляваща се жертва — това е любителско представление за платените убийци. Повярвай ми, знам всичко това, защото и аз бях такъв против волята си.
— И какво смяташ, че можеш да свършиш сам,
— Да издебна убиеца, който иска живота ми — и да го хвана.
— Шибан мегаломан такъв!
— Абсолютно си прав. Това е единственият начин да участваш в играта на убийства — единственото предимство.
— Лудост! — изкрещя Крупкин.
— И така да е. Имам право на малко лудост. Ако бях убеден, че цялата руска армия може да осигури оцеляването ми, щях да викам с все сила за помощ. Но тя просто не може. Начинът е само един… Спри колата и ме остави да си избера оръжие.
Тъмнозеленият автомобил на КГБ взе последния завой на бягащия надолу път, който пресичаше местността. Спускането беше плавно. Земята под тях беше равна и по лятному зелена, полянки от диви цветя растяха от двете страни на подстъпа към масивната кафява сграда, в която се помещаваше оръжейният склад „Кубинка“. Изглеждаше, че е поникнал от самата земя — грамаден блок, който загрозяваше пасторалната гледка, неугледно човешко вмешателство в природата, направено от масивно тъмно дърво със скъпернически малки прозорчета. Беше на три етажа и се простираше на два акра земя. Входът приличаше на самата сграда — голям, квадратен и украсен само с неизразителни барелефни профили над вратата, представляващи трима съветски войника, втурнали се в смъртен бой, с увиснали пред гърдите автомати, като всеки бе насочен към главата на другия.
Въоръжен с истински руски автомат и пет стандартни пълнителя с по тридесет куршума, Борн скочи от държавната кола, която безшумно се спускаше по инерция. Използва прикритието й, за да се скрие в тревата точно срещу пътя към входа. Огромният мръсен паркинг на склада се намираше от дясната страна на дългата сграда. Един ред неподдържани храсти се намираше точно срещу полянката пред входа, в средата на която се извисяваше бял стълб. От него в безветрената утрин безжизнено висеше знаме. Джейсън притича наведен през пътя и се сви до живия плет. Имаше на разположение само секунди, за да се провре през храстите и да се увери в отсъствието на мерки за сигурност в района. В най-добрия случай бяха занемарени. Отдясно на входа имаше прозорец като на театрална каса. Зад него седеше униформен пазач и четеше списание. До него, макар и по-неясно, се виждаше още един, който спеше, положил глава на перваза. От огромната врата на склада излязоха още двама войника. И двамата бяха отпуснати и безгрижни. Единият си погледна часовника, а другият си запали цигара.
С това се изчерпваха мерките за сигурност в „Кубинка“. Никой не очакваше внезапно нападение, нито пък бе имало такова — поне никой не бе подал сигнал за тревога, който да достигне до предните постове. Атмосферата беше тайнствена, неестествена и съвсем изненадваща. Чакала се намираше в този военен обект и все пак нищо не подсказваше, че е проникнал вътре и че някъде в комплекса поне петима от персонала са негови хора — мъж, който се представяше за него, трима други мъже и една жена.
