Ултиматумът на Борн полностью

— Странен човек сте вие.

— Гладен човек съм аз. Има ли някое местенце, където да хапнем? А и малко бинт ще ми трябва. Преди известно време ме раниха и шията и раменете доста ме болят.

Джейсън съблече сакото си. Ризата му бе просмукана от кръв.

— Господи! Ще повикам доктор…

— Не, не. Само някой да ме превърже. Аз решавам, Бен.

— Добре… Арчи. Дали са ни апартамента за командировани началници. На най-горния етаж е. Имаме и обслужване по стаите и ще позвъня в амбулаторията да изпратят сестра.

— Това, че съм гладен и не съвсем добре, не е главната ми грижа.

— Не се притеснявайте — успокои го руският „калифорниец“. — Ако някъде се случи нещо неочаквано, веднага ще ни уведомят. А сега ще събера картите.

Това, което очакваха, се случи точно в нула часа и двадесет минути, в най-дълбокия мрак, веднага след смяната на пазачите. Телефонът в апартамента иззвъня оглушително. Бенджамин скочи от дивана и се втурна към апарата, който продължаваше настоятелно да дрънчи. Грабна слушалката и се заслуша.

— Где? Когда? Что зто значит?… Да! — Затвори с трясък и се обърна към Борн, седнал на масата с разтворени пред него карти на Новгород. — Невероятно! В испанския канал от другата страна на реката двама пазачи са убити, а от тази страна началникът на охраната е намерен мъртъв на петдесет метра от поста си с куршум в гърлото. Пуснали са видеофилма и са видели непознат мъж, който носел брезентов чувал. Бил е облечен в униформа на пазач!

— Това не е всичко, нали? — студено запита Делта.

— Да, прав сте. От другата страна са открили убит селянин. В ръката си стискал скъсани документи. Лежал е между двамата мъртви пазачи, единият от които е бил само по гащета… Как е успял да го направи?

— Онзи селянин сигурно е човек на Карлос. Той му е платил и го изпратил да мине пръв с фалшивите документи, а после самият той се е втурнал вътре. Раненият офицер от Комитета вероятно в последния момент е открил измамата, защото е говорил на испански, а човекът на Карлос не е разбирал какво му се говори и не е могъл да отвърне… Казах ти, Бен, Карлос ще проучи всичко, ще направи опит, ще предизвика вълнение, после объркване и накрая ще се промъкне. Открадването на униформа е стандартен трик, а объркването е помогнало да премине през тунела.

— Но нали Крупкин изпрати до всички нареждане да не свалят очи от тези, които ще представят фалшивите документи! Нали вие наредихте така?

— „Кубинка“ — изрече Джейсън, като замислено разглеждаше картата.

— Оръжейния склад ли? Който се споменаваше в новините от Москва?

— Точно така. Там Карлос имаше свой човек. Тук — също. Някой с достатъчно власт, който да може да нареди на пазача да не вдига тревога и да не уведомява щаба, преди да му доведе всеки, който проникне през тунела.

— Възможно е — съгласи се без колебание младият инструктор. — Би било доста неприятно да се вдига на крак щабът, ако тревогата е фалшива, а освен това, както казахте, вероятно е имало голямо объркване.

— В Париж ми казаха, че неприятните ситуации са враг номер едно на КГБ. Така ли е?

— Да, от най-големите — отвърна Бенджамин. — Но кой може да е неговият човек тук? Как е възможно да го има? Той не е бил тук повече от тридесет години!

— Ако имаме на разположение няколко часа и няколко компютъра, програмирани с досиетата на всички в Новгород, бихме могли да вкараме няколкостотин имена и да получим вероятните лица, но нямаме дори минута свободна. Освен това, доколкото познавам Чакала, дори и това е без значение.

— Разбира се, че е от огромно значение! — извика американизираният руснак. — Тук има предател и трябва да знаем кой е.

— Предполагам, че скоро ще го откриете. Обърнете внимание на подробностите, Бен. Важното е, че той е тук! Да вървим, а когато излезем, ще спрем някъде и ще ми намериш всичко, което ми трябва.

— О кей.

— Повтарям — всичко.

— Упълномощен съм да го сторя.

— След това изчезваш. Знам какво правя.

— Няма начин, Хозе.

— Пак ли калифорнийски лафове?

— Казах вече.

— Тогава майката на младия Бенджамин ще намери труп, а не жив син, когато се върне в Москва.

— Така да е!

— Така?… Защо го каза?

— Не знам. Просто ми хрумна.

— Млъквай! Да се махаме оттук.

Илич Рамирес Санчес се изкачи по стъпалата към входа на миниатюрния модел на църквицата на Пасео ел Прадо в „Мадрид“. Спря се в тъмнината пред вратата и щракна два пъти с пръсти. В лявата си ръка носеше брезентовата торба. Иззад една имитация на колона пристъпи набит мъж на около шестдесет години. Далечната светлина на уличната лампа едва осветяваше фигурата му. Беше в униформа на генерал-лейтенант от испанската армия с три реда лентички на куртката. Носеше кожен куфар. Вдигна го и заговори на испански — езика на зоната.

— Да влезем в църковната канцелария. Там можеш да се преоблечеш. Тази униформа не ти е по мярка и направо си просиш куршума от някой снайперист.