— Безспорно. Всяко превозно средство в Русия е снабдено с радио — стандартно изискване, в случай на евентуално американско нападение.
— Добре са си пласирали стоката.
— Наистина ли сте убили Тигартън в Брюксел?
— Това не ви влиза в работата.
— Разбирам — забранена зона. Каква е целта ви?
— Крупкин трябваше да остави това на мен.
— Какво да остави?
— Проникването на Чакала.
— За какво говорите, по дяволите?
— Използвайте Крупкин, ако е необходимо, но предупредете всеки тунел, всеки вход към Новгород да пуснат хората с тези документи. Предполагам, че са трима-четирима или дори петима. Трябва да ги наблюдават, но трябва да оставят всички да преминат.
— Току-що заслужи една стаичка, тапицирана с дебела пореста гума. Луд си за връзване, Арчи.
— Не, не съм. Казах, че всички трябва да са под наблюдение и че пазачите трябва да поддържат постоянен контакт с нас в тази зона.
— После?
— Един от тези мъже ще изчезне за броени минути. Никой няма да знае кой е той и къде е отишъл. Това ще бъде Карлос.
—
— Той ще добие самочувствие, че е неуязвим, че може да прави каквото си иска — защото мисли, че съм мъртъв. Това го прави свободен.
— Защо?
— Защото и двамата знаем, че сме единствените, които можем да се открием един друг, независимо дали сме в джунглите, в някой град или в комбинация от двете. Това е от омраза, Бенджамин. Или може би безнадеждност.
— Доста емоционално обяснение, не мислите ли? И доста абсурдно.
— Няма друг начин — отвърна Джейсън. — Трябва да мисля като него — преди много години ме обучиха на това… Да разгледаме алтернативите. На какво разстояние по течението на река Волхов се простира Новгород? Тридесет-четиридесет километра?
— Четиридесет и седем, за да бъдем точни. И всеки метър е непристъпен. Магнезиеви тръби кръстосват водата под и над повърхността и не смущават подводния живот, но са в състояние да задействат алармените инсталации. На източния бряг има наземни, синхронизирани електрически мрежи, чувствителни на тежест. Всяко нещо, по-тежко от 50 килограма, незабавно включва сирени, телевизионни монитори и прожектори, осветяващи всеки неканен гост, превишаващ това тегло. И дори някое четиридесет и осем килограмово „чудо“ да се добере до оградата, то моментално ще бъде проснато в безсъзнание още щом я докосне. Същото важи и за магнезиевите тръби в реката. Разбира се, разни падащи дървета, плуващи дънери и по-тежки животни непрекъснато карат пазачите да тичат насам-натам. Но така пък карат добра школа.
— Значи остават само тунелите, нали? — попита Борн.
— Вие дойдохте по един от тях и сте видели всичко. Може би трябва да добавя само, че железните врати падат буквално като гилотина при най-малката нередност и че при извънредни обстоятелства всичките тунели могат да бъдат наводнени.
— Всичко това е известно и на Карлос. Бил е тук на обучение.
— Преди много години, както разбрах от Крупкин.
— Наистина преди много години — съгласи се Джейсън. — Чудя се доколко са се променили нещата оттогава.
— От технологична гледна точка вероятно могат да се напишат няколко тома, особено в комуникациите и сигурността, но основното е останало. Тунелите и километрите електрическа мрежа във и извън водата са същите — те са строени за векове напред. Що се отнася до зоните, винаги се правят някои малки актуални промени, но не мисля, че ще развалят улиците или зданията. По-лесно ще бъде да се преместят няколко големи града.
— Значи, каквито и да са промените, те главно са вътрешни — обобщи Борн. Те стигнаха до миниатюрно кръстовище. Там сърдит шофьор на шевролет от началото на седемдесетте години се караше с не по-малко начумерен полицай, който го глобяваше за нарушение на правилата за движение.
— Какво става тук? — попита Борн.
— Целта на занятието е да се принуди шофьорът да протестира и да се заяжда. В Америка често ще чуете някой да се кара шумно с полицай. Тук не е така.
— Това е все едно студент да спори с професора си. Но тук и това не е разпространено, нали?
— Това е съвършено различно.
— Радвам се, че мислиш така. — Джейсън чу далечен шум и вдигна очи към небето. Лек едномоторен хидроплан летеше по течението на река Волхов. — Божичко, ами ако дойде по въздуха? — прошепна Борн като на себе си.
— Невъзможно — възрази Бенджамин. — Това е наш… Пак въпрос на технологии. На първо място, единствените места за кацане са охранявани площадки за хеликоптери. На второ — имаме радарна преграда. При всеки неидентифициран самолет, който се приближи на по-малко от тридесет мили, се обявява тревога във въздушната база в Белопол, която ги сваля.
От другата страна на улицата се беше събрала вече малка тълпа. Тя наблюдаваше начумерения полицай и спорещия шофьор, който беше ударил с юмрук по покрива на шевролета, и шумно го окуражаваше.
— Понякога американците могат да бъдат много глупави — промърмори младият инструктор с очевидно смущение.
— Или поне нечия представа за американците — усмихна се Борн.
— Да тръгваме — предложи Бенджамин. — По мое мнение тази ситуация не е много реална, но ми обясниха, че важното в случая е изработването на такова отношение.
