Докато си припомняше думите на своя вездесъщ бог, болногледачката седеше пред огледалото с извит назад, като в молитвен екстаз, врат. Помисли си, че времето наближава, отвори чекмеджето на тоалетната масичка и избра между бижутата си обсипаната с диаманти телена гарота, подарък от нейния учител. Щеше да е толкова просто. Лесно бе разбрала кой е съдията и къде е отседнал — старият, болезнено слаб човек, три вили по-нататък. Сега всичко зависеше от прецизността. „Нещастен случай“ щеше да е само прелюдия към ужаса, който щеше да настъпи във вила Двадесет след по-малко от час. Във всички вили на Транкуилити имаше газени лампи, в случай че токът спре и генераторът се повреди. Съвсем правдоподобно беше един изпаднал в паника старец с разхлабен стомах или пък просто от страх при тази буря да се опита да запали лампата, за да се почувства по-спокоен. Колко трагично, че горната част на тялото му щеше да падне в разлятата газ и вратът му да бъде обгорен до черно — вратът, стегнат преди това в гаротата. „Направи го! — настояваше ехтящият във въображението й глас. — Трябва да се подчиниш. Ако не беше Карлос, щеше да свършиш като обезглавен труп в Алжир.“
Щеше да го направи. Щеше да го направи още сега.
Поройният дъжд, който блъскаше по покрива и по прозорците, и виещият, ревящ вятър навън бяха прекъснати от ослепителна светкавица, последвана от оглушителен трясък на гръмотевицата.
Жан-Пиер Фонтен хлипаше тихо, коленичил до леглото с лице само на сантиметри от лицето на жена си. Сълзи падаха върху безжизнената плът на ръката й. Тя беше мъртва и бележката до бялата й вкочанена длан обясняваше всичко: „Сега и двамата сме свободни, любов моя.“
И двамата бяха свободни. Тя — от ужасните болки, той — от цената, която Монсеньора искаше, цената, за която не бе говорил пред нея, но тя разбираше, че ще е ужасна. От месеци знаеше, че жена му има достъп до таблетки, които могат бързо да сложат край на живота й, ако той стане непоносим. Беше ги търсил отчаяно, но не бе успял да ги намери. Сега, като погледна малката кутия с любимите й бонбони, разбра защо. Безобидните дражета, които от години пъхаше със смях в устата й!
„Бъди благодарен, скъпи, че не ти искам хайвер или от тези скъпи хапчета, които си позволяват богаташите!“ Не беше хайвер, но бяха хапчета, смъртоносни хапчета.
Чу стъпки. Болногледачката! Беше излязла от стаята си, но не трябваше да види жена му! Фонтен се изправи, изтри колкото можа очите си и забърза към вратата. Отвори я и се стъписа като видя жената. Стоеше точно пред него с вдигната ръка и свит за удар юмрук с издадени напред кокалчета.
— Господи!… Стреснахте ме.
— Мисля, че се стреснахме взаимно. — Жан-Пиер се измъкна и бързо затвори вратата след себе си. — Режин заспа най-после — прошепна той и сложи пръст на устата си. — Тази ужасна буря я държа будна почти цяла нощ.
— Но Бог изпраща бурята за нас… за вас, нали? Понякога си мисля, че Монсеньора може да поръчва такива неща.
— Тогава се съмнявам, че ги изпраща Бог. Не той е източникът на неговото влияние.
— Да се хващаме на работа — прекъсна го болногледачката, на която това не се хареса, и се отдалечи от вратата. — Готов ли сте?
— Трябват ми само няколко минути — отвърна Фонтен и тръгна към масата, в заключеното чекмедже на която държеше инструментите си за убиване. Бръкна в джоба си и извади ключа. — Искате ли да си преповторим процедурата? — попита той и се обърна. — Заради мен, разбира се. На тази възраст подробностите често се забравят.
— Да, искам, защото има малка промяна.
— О, така ли? — старият французин вдигна вежди. — На моята възраст внезапни промени не са желателни.
— Става въпрос само за времето, не повече от четвърт час, може би дори много по-малко.
— За тази работа е цяла вечност — рече Фонтен, а навън още една светкавица разсече леещия се като из ведро дъжд и миг след това изтрещя гръмотевицата. — Страшно е дори да се покажеш навън, този гръм падна толкова близо, че човек не може да се чувства в безопасност.
— Ако смятате така, помислете само как ли се чувстват хората от охраната.
— Та каква е „малката промяна“ моля? Обяснете ми.
— Няма да ви давам никакви обяснения. Мога само да ви кажа, че е заповед от Аржантьой и работата е възложена на вас.
— Съдията ли?
— Сам си правете изводите.
— Значи не е бил изпратен, за да…
— Няма да кажа нищо повече. Промяната е следната. Вместо да тичам оттук нагоре по пътя към охраната на вила Двадесет и да искам спешна помощ за болната ви жена, ще кажа, че се връщам от администрацията, където съм се оплакала от телефоните. Видяла съм, че във вила Четиринадесет, третата след нашата, има пожар. Без съмнение ще настъпи голяма бъркотия, когато бурята се прибави към писъците и виковете за помощ. Това ще бъде вашият сигнал. Използвайте объркването. Промъкнете се и отстранете всички, останали около вилата на жената — не забравяйте да сложите заглушителя. После влезте вътре и свършете работата, която сте се заклели да свършите.
— Значи чакам да започне пожарът, охраната да се пръсне и вие да се върнете във вила Единадесет.
