— Точно така. Стойте на верандата и вратата да бъде затворена, разбира се.
— Разбира се.
— Това може да ми отнеме пет минути, а може и двадесет, но стойте там.
— Естествено… Мога ли да попитам, мадам, или мадмоазел, макар по нищо да не личи…
— Какво има?
— Ще ви отнеме пет или двадесет минути — какво да направите?
— Вие сте глупак, старче. Това, което трябва да направя.
— Разбира се.
Болногледачката се загърна в дъждобрана, върза колана и тръгна към предната врата на вилата.
— Пригответе си всичко необходимо и след три минути да сте тук навън — изкомандва тя.
— Разбира се.
Жената отвори и вятърът блъсна вратата назад. Тя излезе в проливния дъжд и я затвори след себе си. Смаян и объркан, старият французин остана да стои неподвижно на мястото си, опитвайки се да си обясни необяснимото.
Болногледачката не беше само човек за връзка, по когото се изпращат инструкциите от Аржантьой, ангелът на милосърдието беше всъщност ангел на смъртта, убийца по собствена воля. Тогава защо го бяха изпратили на хиляди километри да свърши една работа, която друг би свършил със същия успех и без този сложен театър на великолепното му появяване? Стар френски ветеран, няма що… Всичко това е било напълно излишно. А ако ставаше дума за възрастта, имаше още един, още един стар човек, който изобщо не беше убиец. „Може би — помисли си мнимият Жан-Пиер Фонтен — съм направил ужасна грешка?“ Може би другият „старец“ беше дошъл да го предупреди, а не да го убие!
— Боже мой — прошепна французинът. — Старците от Париж, армията на Чакала! Толкова малко зная!
Фонтен бързо отиде до спалнята на болногледачката и отвори вратата. С придобита от дългогодишната практика бързина, едва повлияна от възрастта му, започна методично да претърсва стаята на жената — куфар, гардероб, дрехи, възглавници, дюшек, скрин, тоалетна масичка, бюро… бюрото. Едно от чекмеджетата беше заключено — както чекмеджето на масата във вестибюла — „Оръжията на труда“. Сега вече нищо нямаше значение! Жена му си беше отишла, а имаше прекалено много въпроси без отговор!
Тежката лампа на бюрото с дебелата месингова поставка — грабна я, отскубна шнура и я стовари върху чекмеджето. Отново и отново, и отново, докато не раздроби дървото и не разби процепа, който държеше малкия вертикален език на ключалката. С рязко движение отвори чекмеджето, и това, което видя вътре, го изпълни с ужас.
В подплатена пластмасова кутия лежаха една до друга две спринцовки, чиито цилиндри бяха пълни с еднакъв жълтеникав разтвор. Не беше необходимо да знае химическия състав, имаше толкова много непознати за него вещества, които щяха да свършат работа. Точна смърт във вените.
Нито пък беше необходимо да му казват, за кого са предназначени. Две тела едно до друго в леглото. Той и жена му, единодушно избрали окончателно спасение. Колко основно беше обмислил всичко Монсеньора! И той да умре! Един мъртъв старец от армията на Чакала, който се е справил с всичките мерки за охрана, убил е и е насякъл най-скъпите същества за лютия враг на Карлос, Джейсън Борн. И, естествено, зад тази блестяща манипулация ще прозира сянката на самия Чакал!
„Това не влизаше в договора! Аз — да, но не и жена ми! Ти ми обеща!“
Болногледачката. Ангел не на милосърдието, а на смъртта! Човекът, известен на остров Транкуилити като Жан-Пиер Фонтен, тръгна с възможно най-бързата си крачка към вестибюла, към „екипировката“ си.
Огромната сребриста състезателна лодка с двата си грамадни мотора се блъскаше във вълните, минаваше ту над тях, ту през тях. На късия нисък мостик Джон Сен Жак я направляваше между опасните рифове. Мощният прожектор осветяваше бурните води ту на пет, ту на петдесет метра пред носа. Джони крещеше без да спира в радиопредавателя, микрофонът се люлееше пред мокрото му лице. Противно на всякаква логика, се надяваше да събуди някого на Транкуилити.
Беше на над три морски мили от острова, ориентираше се по обраслата с водорасли скала във водата. По права линия остров Транкуилити беше много по-близо до Плимут, отколкото до летище „Блакбърн“ и ако човек познаваше плитчините, нямаше да му отнеме повече време да стигне с лодка, отколкото с хидроплан, който след излитането от „Блакбърн“ трябваше да направи вираж на изток и да хване преобладаващите западни ветрове, за да кацне на вода. Джони не беше сигурен защо тези сметки все му пречат да се съсредоточи, може би защото го караха да се чувства по-добре, вдъхваха му увереност, че това е най-доброто, което можеше да направи. По дяволите! Защо винаги беше „най-доброто, което може да се направи“ а не просто „най-доброто“? Не можеше повече да оплесква нещата, не сега, не тази нощ! Господи, та той дължеше всичко на Map и Дейвид! Може би дори повече на това лудо копеле, зет си, отколкото на собствената си сестра. Дейвид, откаченият Дейвид. Понякога се питаше дали Мари изобщо знае за неговото съществуване!
— Ти изчезвай, братле, аз ще се погрижа за това.
— Не можеш, Дейвид. Аз го направих. Аз ги убих!
— Казах, изчезвай!
— Помолих те да ми помогнеш, не да поемаш моята отговорност.
