— Не виждаш ли, че отговорността е моя? И аз щях да направя същото, така че гледам на себе си като на виновник за станалото.
— Това е лудост!
— Лудостта е част от играта. Някой ден може би ще те науча как да убиваш чисто, без да оставяш следи. Междувременно слушай адвокатите.
— Ами ако изгубя делото?
— Аз ще те измъкна. Ще ти помогна да избягаш.
— Как?
— Пак ще убивам.
— Не мога да повярвам! Един преподавател, един учен… Не ти вярвам. Не искам да ти вярвам — та ти си съпруг на сестра ми!
— Тогава не ми вярвай, Джони. Забрави всичко, което казах, и никога не споменавай пред сестра си, че съм го казал.
— Това е другият човек в теб, нали?
— Мари те обича много.
— Това не е отговор! Тук, в този момент, ти си Борн, нали? Джейсън Борн!
— Никога, никога вече няма да се връщаме на този разговор, Джони. Разбираш ли ме?
Не, никога не го беше разбирал, мислеше си Сен Жак, докато вихърът и мълниите обгръщаха лодката от всички страни. Дори когато Мари и Дейвид се мъчеха да възстановят бързо топящото му се самочувствие, като му предлагаха да започне нов живот на островите. Начален капитал, бяха казали те. Да си построят къща, а после той да реши накъде да тръгне оттам. Можели да го финансират в известни граници. Защо бяха искали да му помогнат? Защо му бяха помогнали?
Не „те“, а той. Джейсън Борн.
Джон Сен Жак го разбра миналата сутрин, когато вдигна телефона до басейна и един местен пилот му каза, че някой е разпитвал на летището за жена с две деца.
„Някой ден може да те науча как да убиваш чисто, без да оставяш следи.“ Джейсън Борн.
Светлини! Виждаше крайбрежните лампи на Транкуилити. Беше на по-малко от миля от брега!
Дъждът шибаше стария французин. Поривите на вятъра едва не го събаряха, докато вървеше нагоре към вила Четиринадесет. Наклони шапката си срещу стихията, присви очи и изтри лицето си с лявата ръка. Дясната стискаше оръжието, пистолет, удължен от грапавия цилиндър на заглушителя. Държеше пистолета зад гърба си, както преди години, когато тичаше по железопътната линия с пръчки динамит в едната ръка и немски лугер в другата, готов да хвърли и двете при появата на нацистки патрул.
Които и да бяха тези на пътя над него, те не бяха по-малко опасни от фрицовете в спомените му. Всички бяха фрицове! Достатъчно дълго се бе подчинявал на други! Жена му си беше отишла, вече сам щеше да си бъде господар, защото не му бе останало нищо друго, освен собствените решения, собствените чувства, собствената, абсолютно лична преценка кое е добро и кое грешно!… А Чакала беше допуснал грешка! Апостолът на Карлос би приел убийството на жената, то беше задължение, което можеше да осмисли, но не и на децата, особено пък обезобразяването на труповете. Това беше голям грях пред Бога, а той и жена му скоро щяха да се изправят пред Него, трябваха им смекчаващи вината обстоятелства.
Стоп, ангелът на смъртта! Какво ли правеше тя? Какво означаваше този пожар, за който спомена?… И тогава видя през живия плет на вила Четиринадесет огромните пламъци. Виждаха се през един прозорец, който трябва да беше спалнята в луксозната розова вила.
Фонтен беше стигнал до покритата с плочи пътека към входа на къщата, когато удари мълния и разтърси земята под краката му. Той падна, с мъка се изправи на колене и запълзя към розовата тераса, мигащата лампа над която осветяваше вратата. Колкото и да извиваше, да дърпаше и блъскаше дръжката, ключалката не се отваряше, така че насочи пистолета нагоре, натисна два пъти спусъка и я разби. Изправи се на крака и влезе вътре.
Писъците идваха иззад вратата на спалнята. Старият французин залитна към нея на нестабилните си крака, оръжието трепереше в дясната му ръка. С цялата си останала сила ритна вратата. Беше сигурен, че сцената, която видя, е от ада.
Болногледачката беше стегнала главата на стария човек в метална примка и натискаше жертвата си надолу, към бушуващия пламък от запалената газ на пода.
— Спрете! — изкрещя човекът, наречен Жан Пиер Фонтен. — Престанете! Веднага!
През издигащите се, набиращи сила пламъци проехтяха изстрели и паднаха тела.
Светлините на остров Транкуилити се приближаваха, а Джон Сен Жак продължаваше да крещи в микрофона:
— Аз съм! Тук Сен Жак. Наближавам брега, не стреляйте! Но лъскавата сребриста лодка беше посрещната с пукотевица от автоматична стрелба. Сен Жак клекна на палубата и продължи да вика:
— Приближавам… излизам на брега! Прекратете проклетата стрелба!
— Вие ли сте, господине? — проехтя от радиото изплашен глас.
— Нали искате да си получите заплатите следващата седмица?
— О, да, господин Сен Жак! — Високоговорителите на плажа успяваха за момент да заглушат бурята и ветровете, дошли от Бас-Тер. — Всички на брега, прекратете стрелбата! Пуснете лодката, това е господинът! Нашият шеф, господин Сен Жак!
Лодката изскочи от водата на тъмния пясък, моторите продължаваха да реват, витлата моментално се заровиха, острият корпус се разцепи от удара. Сен Жак се изправи със скок от свитото положение, което бе заел, за да се предпази, и скочи през борда.
