— Много е сложно за обяснение. Какво толкова спешно има?
— Приготвил съм ти частен реактивен самолет на летище Рестън.
— Рестън ли? Това е на север оттук…
— На летището в Манасас нямат необходимите съоръжения. Изпращам кола да те вземе.
— Защо?
— Транкуилити. Мари и децата са добре, добре са! Тя контролира положението.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Ела в Рестън и ще ти кажа.
— Това не ми е достатъчно!
— Чакала пристига там днес.
— Боже Господи!
— Приключвай нещата там и чакай колата.
— Ще тръгна с тази!
— Не! Недей, ако не искаш всичко да отиде по дяволите. Имаме време. Приключи нещата там.
— Кактус… ранен е… прострелян.
— Ще се обадя на Айвън. Той завчас ще се върне.
— Остана един от братята, само един, Алекс. Аз съм виновен за смъртта на другите двама, аз съм отговорен.
— Достатъчно. Престани. Прави това, което имаш да правиш.
— Не мога, дяволите да те вземат. Необходимо е тук да има някой, но няма да съм аз!
— Имаш право. Там има твърде много неща, които трябва да се запазят в тайна, а ти трябва да бъдеш в Монсера. Ще тръгна с колата и ще остана там вместо теб.
— Алекс, кажи ми какво се е случило на Транкуилити!
— Старците… твоите „старци от Париж“ ето какво се е случило.
— Те са мъртви — каза Джейсън Борн тихо.
— Не избързвай. Минали са на наша страна — поне, както разбирам, истинският е минал, а другият е някакво недоразумение.
— Те никога не са на ничия страна, освен на страната на Чакала, ти не ги познаваш.
— Нито пък ти. Чуй какво ще ти каже жена ти. Но сега се връщай в къщата и запиши всичко, което трябва да зная… И, Джейсън, трябва да ти напомня нещо. Надявам се, че ще намериш свое решение — наше решение — на Транкуилити. Защото, като имам предвид всичко, включително и собствения си живот, не мога да позволя още дълго да се противодейства на тази „Медуза“ само на наше равнище. Мисля, че го знаеш.
— Ти ми обеща!
— Тридесет и шест часа, Делта.
Раненият се беше притаил в гората зад оградата, притиснал изплашено лице към зелените летви. В осветеното от фаровете петно видя как високият мъж, който беше влязъл в патрулната кола, а сега излизаше от нея, непохватно, нервно благодари на полицаите. Не ги пусна вътре обаче.
Уеб. Убиецът бе чул името „Уеб“.
Това им беше напълно достатъчно. Беше напълно достатъчно за „Медуза“.
— Господи, колко те обичам — каза Дейвид Уеб, надвесен над телефонния автомат в чакалнята на частното летище в Рестън, Вирджиния. — Чакането беше най-лошото от всичко, чакането докато мога да поговоря с теб, да чуя лично от теб, че си съвсем, съвсем добре.
— А как мислиш съм се чувствала аз, скъпи? Алекс каза, че телефонните линии били прекъснати и че изпраща полицията, а аз исках от него да изпрати цялата проклета армия.
— Не можем да допуснем дори полицията, никъде нищо свързано с властите за момента. Конклин ми обеща най-малко още тридесет и шест часа… Може и да не ни потрябват. След като Чакала ще дойде в Монсера.
— Дейвид, какво се случи? Алекс спомена „Медуза“…
— Голяма каша е и той е прав, трябва да отнесе въпроса по-нагоре. Той, не ние. Ние ще стоим настрана. Много далеч настрана.
— Какво се случи? — попита Мари. — Какво общо има старата „Медуза“ с всичко това?
— Има нова „Медуза“ — всъщност продължение на старата — и е огромна и грозна, и убива, те убиват. Тази нощ видях това. Един от техните се опита да ме убие, като смяташе, че преди това е убил Кактус. Застреля и двама нищо неподозиращи мъже.
— Боже милостиви! Алекс ми каза за Кактус, когато ми се обади за втори път, но нищо повече. Как е твоят чичо Ремъс?
— Ще прескочи трапа. Дойде лекар от ЦРУ и го отведе заедно с последния брат.
— Брат ли?
— Ще ти кажа, като се видим… Сега Конклин е там. Ще се погрижи за всичко и ще уреди да поправят телефоните. Ще му се обадя от Транкуилити.
— Ти си съсипан…
— Изморен съм, но не зная защо. Кактус ме накара да поспя и трябва да съм спал всичко дванадесет минути.
— Бедничкият ми.
— Харесва ми тонът ти — каза Дейвид. — А думите — още повече, само че не съм „бедничък“. Ти се погрижи за това в Париж преди тринадесет години. — Изведнъж жена му млъкна и Уеб се разтревожи. — Какво има? Добре ли си?
— Не съм много сигурна — Мари отвърна тихо, но със сила, която идваше от мисълта, не от чувствата. — Казваш, че тази нова „Медуза“ е голяма и грозна и се е опитала да те убие — те са се опитали да те убият.
— Но не ме убиха.
— Но те, или тя, са искали да умреш. Защо?
— Защото бях там.
— Не се убива човек, само защото е бил в нечия къща…
— Много неща се случиха днес в тази къща. Алекс и аз проникнахме в тайните й и мен ме видяха. Идеята беше да подмамим Чакала с няколко богати и преизвестни бандити от стария Сайгон, които искат да го наемат да ме преследва. Страшен план беше, но пружината отскочи и изгубихме контрол над нея.
— Божичко, Дейвид, не разбираш ли? Ти си белязан! Те ще тръгнат по следите ти.
