— Спомняш ли си онези тримата, които според регистрите на „Мейфлауър“ бяха между редовните пътници, бяха летели за Филаделфия преди осем месеца и съвсем случайно след осем месеца бяха по едно и също време в хотела?
— Разбира се.
— Имената им са записани в тетрадката на Суейн. Нямат нищо общо с Карлос, от „Медуза“ са. Пълно е с разпокъсана информация.
— Не ме интересува. Ползвай си я със здраве.
— Ще я ползваме, и то много тихо. Тази тетрадка само след дни ще се превърне в най-търсения списък.
— Радвам се за теб, но имам да върша работа.
— И ми отказваш всякаква помощ, така ли?
— Абсолютно. От тринадесет години чакам този момент. Точно както бях казал в началото, изправени сме един срещу друг.
— Кулминацията, така ли, глупако?
— Не, това е логичното продължение на много интелектуална партия шах — играчът, който е заложил по-добрия капан, ще спечели. Аз разполагам с такъв капан, защото използвам неговия. Той би надушил всеки грешен ход.
— Много добре сме ви обучили, професоре.
— Благодарен съм ви за това.
— Наслука, Делта.
— Довиждане. — Борн сложи слушалката и вдигна поглед към двамата изгарящи от любопитство старци на канапето.
— Признат сте за долнопробен мошеник, господин Съдия — рече той на Префонтен. — А вие, „Жан Пиер“, какво да кажа за вас? Собствената ми жена, която разбира, че бихте могли като нищо да я убиете, без да ви мигне окото, настоява да ви се доверя. Пълна глупост, нали?
— Аз съм, какъвто съм, и съм извършил, каквото съм извършил — каза с достойнство лишеният от права съдия. — Но моят клиент го прекали. Височайшата му персона трябва да бъде изпепелена.
— Аз не умея да се изразявам така добре като учения ми новооткрит родственик — обади се старият френски герой. — Но зная, че трябва да бъде сложен край на убийствата. Това се е опитала да ми каже жена ми. Разбира се, зная, че звучи лицемерно, защото убийствата не са ми чужди. Затова ще кажа само, че трябва да бъде сложен край на убийствата от този род. Те не са свързани с делови интереси, от тях не се извлича печалба, плод са само на жаждата за отмъщение на един умопобъркан, в името на която трябваше да бъдат убити една майка и двете й деца. Кой печели от това?… Не, Чакала отиде твърде далеч. И трябва вече да бъде спрян.
— Това е едно от най-коравосърдечните разсъждения, които някога съм чувал! — извика Джон Сен Жак откъм прозореца.
— Аз намирам, че подбираш много добре думите си — обърна се към престъпника от Париж бившият съдия. — Много добре.
— Съгласих се.
— Аз пък мисля, че трябва да съм си загубил ума, за да си имам работа с когото и да било от двама ви — прекъсна ги Джейсън Борн. — Но точно сега нямам избор… Единадесет и тридесет и пет е, господа. Часовникът трака.
— Какво? — попита Префонтен.
— Каквото има да става, ще стане през следващите два, пет, десет или двадесет и четири часа. Аз излитам обратно на летище Блакбърн, където ще разиграя сценката на покрусения съпруг и баща, който е на път да полудее след убийството на жената и децата си. Няма да ми е трудно, уверявам ви. Ще вдигна страхотна врява… Ще искам веднага да ми дадат самолет до Транкуилити и когато пристигна тук, на кея ще има три борови ковчега, в които ще са уж жена ми и децата.
— Всичко ще е, както се очаква да бъде — намеси се французинът. — Добре.
— Много добре — съгласи се Борн. — Ще настоявам да отворят единия, ще захлипам или ще припадна, или и двете, каквото ми хрумне, така че всички, които ме наблюдават, да не забравят какво са видели. Сен Жак ще трябва да ме укротява — бъди рязък, Джони, бъди убедителен — и накрая ще ме отведе в друга вила, тази, която е най-близо до стъпалата към плажа по източния път… И после започва чакането.
— На Чакала ли? — попита бостънецът. — Ще знае ли къде сте?
— Разбира се, че ще знае. Много хора, включително персоналът, ще видят къде ме отвеждат. Ще разбере, за него това е детска игра.
— Значи вие ще го чакате, господине, така ли? Мислите ли, че Монсеньора ще влезе в такава клопка? Да умреш от смях!
— Нищо подобно, господине — отвърна спокойно Джейсън. — Преди всичко аз няма да съм там, а докато той разбере това, аз ще съм го открил.
— За Бога, как? — почти изкрещя Сен Жак.
— Защото съм по-добър от него — отвърна Джейсън Борн. — Винаги съм бил по-добър.
