— Той остарява, Джони. Вече е на петдесет и се пита дали ще може да прави същото, което е правил по-рано, преди години — през войната и в Париж, в Хонконг. Всичко това го гложди, яде го отвътре, защото знае, че трябва да бъде по-добър от всякога.
— Мисля, че ще бъде.
— Аз зная, че ще бъде, защото има една изключително важна причина. Някога са му били отнети съпруга и две деца, които почти не си спомня, но те са в основата на терзанията му. Mo Панов мисли така, а и аз също… Сега, години по-късно, са заплашени новите му съпруга и две деца. Сигурно всеки нерв в него е опънат до скъсване.
Изведнъж, надвил шума на морския бриз, гръмна гласът на Борн, който беше отишъл на стотина метра надолу по плажа.
— По дяволите! Казах ти да побързаш!… Тук има един риф и ако се съди по цвета, зад него се е натрупал пясък! А ти, господин експерт, помисли ли си за това?
— Не му отговаряй, Джони. Да тръгваме към самолета.
— Натрупал се е пясък ли? За какво, по дяволите, говори той?… О, Боже, разбирам!
— Аз пък не разбирам — каза Мари, докато крачеха бързо по пристана.
— Осемдесет на сто от крайбрежието на острова е оградено от рифове, а на този плаж са деветдесет и пет на сто. Те разбиват вълните, затова островът се нарича Транкуилити, водата е абсолютно спокойна.
— Е, и?
— Е, някой, който използва миниподводница, не би рискувал да се блъсне в риф, но спокойно може да спре в пясъчния нанос на рифа. Може да наблюдава брега и охраната и да доплува дотук, когато е безопасно, да остане във водата само на метри от плажа, докато намери удобен случай да обезвреди охраната. Никога не съм се сещал за това.
— Но той се сети, братле.
Борн седеше на ъгъла на бюрото, двамата старци — на канапето пред него, а шуреят му стоеше до прозореца с изглед към плажа.
— Защо да ви лъжа… да ви лъжем, господине? — попита героят от френската Съпротива.
— Защото всичко звучи като класически френски фарс. Подобни, но различни имена, едната врата се отваря, а другата се затваря, действащите лица си приличат, появяват се и изчезват по даден знак. Всичко това е много съмнително, господа.
— Сигурно сте изучавали Молиер или Расин?
— Изучавал съм странните съвпадения, особено когато става дума за Чакала.
— Не мисля, че има каквато и да е външна прилика между нас — намеси се съдията от Бостън. — Освен, може би, във възрастта.
Телефонът иззвъня. Джейсън бързо протегна ръка и вдигна слушалката.
— Да?
— В Бостън всичко съвпада — каза Конклин. — Името му е Префонтен, Брендън Префонтен. Бил е съдия в Първи съдебен окръг, заловен в измама на държавата и осъден за престъпно поведение в съда — разбирай, че е бил цар на подкупите. Бил е осъден на двадесет и една години, а е лежал десет, които са били напълно достатъчни, за да го разсипят във всяко отношение. Той е от така наречените „действащи алкохолици“, един вид типичен обитател на по-съмнителните квартали в Бостън, но е безобиден, всъщност дори се ползва със симпатии, колкото и да е странно. Освен това го смятат и за много умен, когато не е пиян. Казаха ми, че много типове нямало да се отърват от затвора, а други щели да излежават по-големи присъди, ако той не давал хитри съвети на официалните им адвокати. Може да се каже, че е задкулисен, уличен адвокат, само че в неговия случай улиците се състоят само от кръчми, бюра за залагания и, вероятно, публични домове… Тъй като и аз съм бил на неговото положение с къркането, той ми се вижда ангелче. Справя се много по-добре, отколкото аз изобщо успявах!
— Я стига!
— И да е било по силите ми да се справям по-добре в тази зона на здрача, може пък да не съм искал. Винаги може да се каже нещо по въпроса за киселото грозде.
— А клиентът?
— Величествен е, а нашият бивш съдия е бил хоноруван преподавател по право в Харвард и Гейтс, който е следвал там, е посещавал два негови курса. Няма никакво съмнение, че Префонтен го познава… Довери му се, Джейсън. Той няма причини да лъже. Искал е просто да припечели нещо.
— Продължаваш ли да следиш клиента?
— С всички безшумни средства, които дървената ми глава можа да измисли. Той е свързващото ни звено с Карлос… Връзката с „Медуза“ беше погрешна следа, глупав опит на глупав генерал от Пентагона да вкара свой човек в най-тесния кръг юристи, в който се движи Гейтс.
— Сигурен ли си в това?
— Вече съм сигурен. Гейтс е високоплатен консултант в една адвокатска фирма, която представлява интересите на концерн, получил крупна поръчка за нуждите на отбраната в условията на строг антитръстов контрол. Той дори не би отговорил на обажданията на Суейн, защото ако го направеше, щеше да излезе по-голям глупак и от Суейн, а не е така.
— Това си е твоя грижа, приятелю, не моя. Ако тук всичко мине така, както съм го замислил, не искам и да чуя за „Медуза“. Всъщност, не си спомням някога да съм чувал за нея.
— Много ти благодаря, че ми я тръсна в скута — и мисля, че в известен смисъл наистина съм ти благодарен. Включително и за училищната тетрадка по граматика, която си задигнал от спотайващия се стрелец в Манасас, в нея също има много интересни неща.
— О, така ли?
