— За колко време? Година? Година и половина? Сигурно за по-малко от две години. Той е болен човек, цял Париж, моят Париж, го знае. Като се имат предвид огромните разходи, сложното положение в момента и всички тези ходове, които имат за цел да ви вкарат в клопката, предполагам, че това ще е последният опит на Карлос. Заминете, господине. Идете при съпругата си на Бас-Тер, а после се качете на самолета и отлетете някъде на хиляди километри, докато още можете. Оставете го да се върне в Париж и да си умре неудовлетворен. Това не ви ли стига?
— Не. Той отново ще тръгне по следите ми, по следите ни! Всичко трябва да се реши тук, сега.
— Аз скоро ще последвам жена си и тъй като това така или иначе ще стане, мога и да не се съгласявам с определени хора, като вас например, господин Хамелеон, с когото преди бих се съгласил, без да се замислям. Сега ви възразявам. Мисля, че можете да заминете надалече. Мисля, че можете да забравите временно за Чакала и да продължите живота си, с незначителни промени за известно време, но вие няма да го направите. Нещо отвътре ви пречи, не можете да си позволите стратегическо отстъпление, а то заслужава не по-малко уважение, защото чрез него ще бъде избегнато насилието. Вашето семейство е в безопасност, но може да загинат други. Обаче дори и това не ви спира. Вие непременно трябва да спечелите…
— Мисля, че е време да престанете вече с тези психоанализи — прекъсна го Борн, вдигна бинокъла към очите си и се съсредоточи върху сцената долу зад прозореца.
— Прав съм, нали? — каза французинът, отправил изпитателен поглед към Хамелеона, без да вземе бинокъла. — Прекалено добре са ви обучили, насадили са у вас твърде трайно личността, която е трябвало да станете. Джейсън Борн срещу Карлос Чакала. И Борн трябва да победи, задължително е да победи… Двама застаряващи лъвове, всеки още преди години насъскан срещу другия, и двамата изгарящи от омраза, разпалена от някогашните стратези, които са нямали представа какви ще бъдат последиците. Колко хора са загубили живота си само защото са се случили там, където вашите пътища са се пресичали? Колко нищо неподозиращи мъже и жени са били убити?
— Млъкнете! — изкрещя Джейсън, когато бързо сменящите се картини от Париж, от Хонконг и Макао, и най-последните, от миналата нощ в Манасас, Вирджиния, нахлуха в мислите му. Толкова много смърт!
Изведнъж вратата на тъмното складово помещение рязко се отвори и вътре влезе забързан и задъхан съдия Брендън Префонтен.
— Той е тук — каза бостънецът. — Радиовръзката с един от патрулите на Сен Жак — група от трима мъже на километър и половина източно от плажа — беше прекъсната. Сен Жак изпрати един от охраната да ги намери. Той току-що се върна, а после избяга. И тримата са убити, всеки един с куршум в гърлото.
— Чакала! — възкликна французинът. — Това е неговата визитна картичка. Известява, че е пристигнал.
Следобедното слънце бе увиснало неподвижно и изгаряше небето и земята — едно обгърнато в огън кълбо, чиято единствена цел като че ли бе да изпепели всичко под него. Изглежда че така нареченото „компютърно разследване“, предложено от канадския индустриалец Ангъс Маклиъд, бе потвърдено. Пристигнаха множество хидроплани, за да откарат изплашените двойки. И въпреки че периодът от време, през който вниманието на обикновените хора остава приковано към някаква неприятна случка, е определено повече от две минути и половина, той със сигурност не надхвърля няколко часа. Почиващите бяха разбрали, че през бурята преди зазоряване се беше случило нещо ужасно — някакъв страшен акт на отмъщение. В него беше участвал и един мъж, носещ в себе си дълбока и трайна вражда към старите си врагове, един убиец, който отдавна вече беше отлетял от острова. С отстраняването на грозните ковчези и на изкараната на брега повредена моторница, с успокоителните думи по правителственото радио и ненатрапчивото присъствие на въоръжената охрана, която се появяваше от време на време и се стараеше да не бие на очи, започна да се възвръща усещането, че нещата са наред. Разбира се, не напълно, тъй като между тях имаше една опечалена фигура, но човекът не се виждаше наоколо и както им бяха казали — щеше скоро да си замине. И въпреки целия ужас, съдържащ се в мълвата, който съвсем естествено бе преувеличен от свръхсуеверните местни жители, все пак той не беше
— Божичко, та ние плащаме по шестстотин долара на ден.
— Никой не преследва нас…
— Говориш глупости! През другата седмица започва отново еднообразната отегчителна работа, така че трябва да се насладим…
— Не, сладка Бърли, няма да публикуват имената ни — обещаха ми…
