— Приятелите не наричат бригадните генерали копелета…
— Може и да ги нарекат, ако са разжалвани ефрейтори, генерале — каза вярващият. — Моят приятел не искаше да каже нищо лошо. Много преди инженерите от неговата рота да потрябват на проклетата канадска армия, вече го бяха прецакали и го бяха направили прост пехотинец. Съвсем случайно, в същата рота. Не се бил проявил като достатъчно находчив в Корея.
— Хайде да свършваме с приказките — предложи другарят на Уеб в риболова. — Значи, тук вътре сме разговаряли с Уеб, така ли?
— Точно така. И това е всичко, което мога да ви кажа.
— Достатъчно е, Джони. Дейв има неприятности, така че какво да правим?
— Нищо, абсолютно нищо повече от предвиденото в програмата на хотела. На всички ви е изпратено преди час във вилите копие от нея.
— По-добре ще е да ни обясниш — каза религиозният канадец. — Никога не съм чел тези разписания за весело прекарване.
— Хотелът устройва специален бюфет, всичко е за наша сметка и един специалист от метеорологическата станция на Лийуърдските острови ще говори за това, което стана миналата нощ.
— За бурята ли? — попита рибарят, бившият разжалван ефрейтор и настоящ собственик на най-голямата канадска инженерингова компания. — Бурята си е буря на тези острови. Какво има да се обяснява?
— Ами защо възникват бурите, защо преминават толкова бързо, какво да е поведението ни — основно как да избегнем страха.
— Искаш всички да бъдем там, това ли имаш предвид?
— Да, точно това.
— И ще помогне ли на Дейв?
— Да, ще помогне.
— Тогава всички ще бъдат там, гарантирам ти.
— Ще разпратя още едно съобщение за „весело прекарване“, че Ангъс Макфърсън Маклиъд, председател на „Ол Канада Инженеринг“ ще даде награда от десет хиляди долара на този, който зададе най-умния въпрос. Какво ще кажеш за това, Джони? Богатите винаги искат да получат всичко срещу нищо, това е нашата основна слабост.
— Щом ти го казваш… — измърмори Сен Жак.
— Хайде — каза Маклиъд на религиозния си приятел от Торонто. — Ще обикаляме със сълзи в очите и ще разнасяме новините. После, идиотски полковнико, нали беше полковник, копеле такова, след час — час и нещо ще сменим темата и ще говорим само за десетте хиляди долара и за безплатния обед за всички. Като имаме предвид плажа и слънцето, границите на човешкото внимание са в рамките на две минути и половина, в студената вода — не повече от четири. Можеш да ми вярваш, карал съм да ми го изчисляват компютърни специалисти… Тази вечер всички ще са там, Джони. — Маклиъд се обърна и тръгна към вратата.
— Скоти! — извика набожният и тръгна след рибаря. — Пак не си си научил урока! Границите на вниманието били две минути, четири минути, компютърни специалисти — не вярвам и дума от това!
— Така ли? — каза Ангъс с ръка на дръжката. — Но вярваш в десет хиляди долара, нали?
— О, разбира се.
— Ще видиш, това е мое маркетингово проучване… Точно затова съм и собственик на компанията. А сега смятам да изстискам нужните сълзи от очите си. И това е втората причина, поради която съм собственик на компанията.
В тъмното складово помещение, на третия етаж в централната сграда на Транкуилити Ин, Борн, съблякъл военния кител, седеше със стария французин до един прозорец, от който се виждаха източния и западния път на крайбрежния курорт. Вилите се простираха от двете страни на каменните стъпала към плажа и пристана. Всеки от тях държеше мощен бинокъл и наблюдаваше хората, които се движеха по алеите и по изсечените в скалите стъпала. На прозореца пред Джейсън беше поставена портативна радиостанция, настроена на частната вълна на хотела.
— Той е близо до нас — каза тихо Фонтен.
— Какво? — извика Борн, махна бинокъла от очите си и се обърна към стареца. — Къде? Кажете къде е?
— Не в зрителното ни поле, господине, но е близо до нас.
— Какво искате да кажете?
— Чувствам го. Като животно, което предусеща приближаването на далечна буря. То е нещо вътре в теб, страхът.
— Не е много ясно.
— На мен ми е ясно. Вие може и да не го разбирате. На този, който хвърли ръкавицата на Чакала, човека с различните външности, Хамелеона — убиеца, известен като Джейсън Борн — не е дадено да се страхува, така ни беше казано. Дадено му било само да се перчи с голямата си смелост, която идвала от силата му.
Джейсън се усмихна мрачно и му възрази:
— Тогава са ви излъгали — каза меко той. — Една част от този човек живее в такъв ужасен страх, какъвто малцина са изпитвали.
— Трудно е за вярване, господине…
— Вярвайте ми. Аз съм той.
— Така ли, господин Уеб? Картината е ясна. Заради този страх ли се насилвате да влезете в другото си аз?
Дейвид Уеб погледна стария човек.
— За Бога, имам ли някакъв избор?
— Бихте могли да изчезнете за известно време заедно със семейството си. Бихте могли да си живеете мирно и тихо, в пълна безопасност, вашето правителство би се погрижило за това.
— Той ще ме намери — ще ни намери — където и да отидем.
