Всичко се развиваше по сценария, персоналът на летище Блакбърн все още не можеше да се успокои от обидите и ругатните на високия, изпаднал в истерия американец, който ги обвиняваше в убийство, крещеше, че били допуснали жената и децата му да бъдат убити от терористи — че били доброволни черни съучастници на мръсните убийци! Хората от острова не само че бяха изпълнени от безмълвен гняв, но бяха и засегнати. Гневът им беше безмълвен, защото разбираха колко страда, а бяха засегнати, защото не разбираха как може да обвинява тях и да ги нарича с такива лоши думи. Май този добър човек, този заможен зет на Джони Сен Жак, този богат приятел, който беше вложил толкова много пари в остров Транкуилити, не им беше никакъв приятел, а един бял боклук. Само защото кожата им е тъмна, ги обвиняваше в ужасни неща, с които нямат нищо общо. Това беше дяволска загадка. Беше част от лудостта, от злата магия, дошла през океана от планините на Ямайка и надвиснала като проклятие над островите. Наблюдавайте го, братя. Наблюдавайте всяка негова стъпка. Може би той е някаква друга буря, която не е родена на юг или на изток, но чиито ветрове са още по-разрушителни. Наблюдавайте го. Гневът му е опасен.
Наблюдаваха го много хора, униформените и цивилните власти — нервозният Хенри Сайкс от Губернаторството държеше на обещанието си. Единствен той ръководеше официалното разследване. А то беше много задълбочено и много дискретно — изобщо не съществуваше.
Поведението на Борн на кея при Транкуилити Ин беше още по-безобразно. Удряше собствения си шурей, дружелюбния Сен Жак, докато младежът не се справи с него и не нареди да го изнесат по стъпалата до най-близката вила. Прислужници идваха и си отиваха с храна и напитки, които оставяха на терасата. На отбрани посетители беше разрешено да му изкажат съболезнованията си. Между тях беше и първият помощник на Губернатора, издокаран във военна униформа с всичките си отличителни знаци, с което изразяваше съпричастието на суверена. И един стар човек, който познаваше смъртта от жестоката война и който настояваше да влезе при безутешния съпруг и баща. Придружаваше го жена в униформа на медицинска сестра, която си беше сложила шапка с черна воалетка. И двамата гостуващи в хотела канадци, близки приятели на собственика, които се бяха запознали с нещастния човек преди няколко години, при откриването на Транкуилити Ин с големите фойерверки. Те пожелаха да изразят уважението си, да го утешат и подкрепят с каквото могат. Джон Сен Жак се съгласи, но ги помоли да не се застояват и да проявят разбиране, че зет му ще остане в ъгъла на затъмнения хол, където пердетата са спуснати.
— Всичко е толкова ужасно, толкова безсмислено! — каза с тих глас на силуета, седнал в тъмния отсрещен ъгъл, гостът от Торонто. — Надявам се, че сте религиозен човек, Дейвид. Аз съм. Вярата помага в моменти като този. Любимите ви близки сега са в ръцете на Исус.
— Благодаря ви. — Кратък полъх откъм морето разлюля пердетата и тесен лъч светлина освети за миг стаята. Това беше достатъчно.
— Чакай малко — каза вторият канадец. — Вие не сте… Господи, вие не сте Дейв Уеб! Дейвид има…
— Тихо! — заповяда им Сен Жак, който стоеше на вратата зад двамата посетители.
— Джони, аз прекарах седем часа в една рибарска лодка с Дейв и мога да го позная, когато го видя!
— Млъквай! — каза собственикът на Транкуилити Ин.
— О, Боже Господи! — извика помощникът на губернатора с лошо английско произношение.
— Чуйте ме и двамата — каза Сен Жак, като мина бързо напред между двамата канадци, обърна се и застана пред стола.
— Съжалявам, че ви пуснах да влезете, но вече нищо не може да се направи… Мислех, че вашето посещение ще придаде допълнителна тежест, още двама, които са го видели, ако някой ви пита, а ще ви питат. И точно това ще правите. Ще казвате, че сте разговаряли с Дейвид Уеб, че сте утешавали Дейвид Уеб. Разбирате ли ме?
— Аз не разбирам абсолютно нищо — възрази смутеният посетител, който беше говорил за утехата от вярата. — Кой е този, по дяволите?
— Той е първият помощник на губернатора — отвърна Сен Жак. — Казвам ви го, за да разберете…
— Имате предвид лъскавия военен, който се появи в пълна униформа с взвод черни войници? — попита гостът, който беше ходил на риба с Дейвид Уеб.
— Една от длъжностите му е първи адютант. Той е бригаден генерал…
— Ние видяхме това копеле да си отива — запротестира рибарят. — От трапезарията, всички видяхме, че си отива! Беше със стария французин и сестрата…
— Видели сте друг да си отива. С тъмни очила.
— Уеб?
— Господа! — помощникът на губернатора стана от стола. Беше облякъл сакото, с което беше Джейсън Борн, когато долетя на Транкуилити от летище Блакбърн. Не му беше по мярка.
— Вие сте добре дошли на гости на нашия остров, но като гости ще трябва да се придържате към решенията на Губернатора в изключителни ситуации като тази. Или ще се придържате към тях, или ще бъдем принудени да ви вземем под наше попечителство, както бихме постъпили при изключително лошо време.
— Е, хайде, Хенри, те са приятели…
