Ултиматумът на Борн полностью

— Намирам се на покрива с шест души от патрула. Нищо.

— Как върви подготовката на вечерята и забавата?

— Преди десет минути пристигна с кораб от Плимут нашият метеоролог. Страх го е да лети… А Ангъс прибави на таблото за съобщения чек за десет хиляди, остава да се постави подписа и името на предявителя му. Скоти беше прав — ще присъстват и седемте двойки. Ние сме общество, на което след пет минути мълчание отново не му пука за нищо.

— Кажи ми нещо, което не ми е ясно, братко… Край. Тръгвам отново към параклиса.

— Радвам се да чуя, че някой отива там. Едно копеле от Ню Йорк каза, че там човек получавал особено усещане, но повече не съм го виждал. Поддържай връзка с нас, Дейвид.

— Разбира се, Джони — отвърна Джейсън Борн.

Пътеката към параклиса ставаше все по-тъмна, като високите палми и гъстата зеленина над брега спираха лъчите на залязващото слънце. Джейсън бе почти готов да се върне и да поеме към магазина за рибарски принадлежности, за да вземе джобно фенерче, когато изведнъж, като че ли по някакъв фотоелектрически знак, оживяха сини и червени потоци светлина, които хвърлиха наоколо големи кръгове. За момент Борн осъзна, че се бе озовал внезапно, твърде внезапно в тунел от пищни, ярки цветове, изрязан в тропическата гора. Той беше объркващ и следователно — обезпокояващ. Джейсън беше подвижна, осветена мишена в ослепителна цветна галерия.

Навлезе бързо в шубрака извън потоците светлина. Дивите храсти го пареха по голите крака. Продължи навътре в обгръщащата го зеленина и тръгна в полутъмнината към параклиса. Стъпваше бавно и напредваше с мъка, тъй като влажните пълзящи растения се оплитаха около ръцете и краката му. Бе проговорил инстинктът. Стой извън светлината, извън люлеещите се ярки, прекалено пищни цветове, повече подходящи за островен карнавал.

Чу се тъп звук! Някакво тупване, което не беше част от звуците на крайбрежната гора. Последва стенание, преминало в конвулсивен вик, който замря — може би бе заглушен… или сподавен? Джейсън се приведе и стъпка по стъпка си проби път през спъващите го вездесъщи стени от храсти, докато накрая видя дебелата катедрална врата на параклиса. Тя беше открехната и мекият, пулсиращ блясък на електрическите свещи проникваше в пороите синя и червена светлина, падащи на пътеката отвън.

Мисли! Разрови паметта си. Спомни си! Бе идвал само веднъж в храма и тогава беше смъмрил шеговито зет си, задето бе похарчил толкова пари за едно безполезно допълнение към Транкуилити Ин.

— Поне е необикновено — бе казал Сен Жак.

— Не е, братко — бе отвърнала Мари. — Не се връзва с всичко останало. Това не е място за уединение.

— Да предположим, че някой получи лоши новини. Разбирате ли, наистина лоши…

— Дай му тогава нещо да пийне — беше се пошегувал Уеб.

— Елате да влезем. В оцветените стъкла съм поставил символи на пет различни религии, включително и Шинто.

— Не показвай сметките на сестра си точно за тази — беше прошепнал Уеб.

Вътре. Имаше ли врата вътре? Друг изход?… Не, нямаше. Само пет или шест реда пейки, после някакъв парапет пред аналоя под прозорците с цветни стъкла, изрисувани от местни занаятчии.

Вътре. Там имаше някой. Ишмаел? Объркан гост на Транкуилити? Младоженец, дошъл на сватбено пътешествие и внезапно обхванат от дълбоки съмнения, за жалост — твърде късно? Борн отново бръкна в джоба върху гърдите си и извади миниатюрната радиостанция. Поднесе я към устните си и заговори меко:

— Джони?

— Още съм на покрива.

— Аз съм при параклиса. Влизам вътре.

— Там ли е Ишмаел?

— Не знам. Но има някой.

— Нещо не е наред ли, Дейв? Гласът ти ми се струва…

— Всичко е наред — прекъсна го Борн. — Само проверявам… Какво има зад сградата? На изток от нея?

— Гори.

— А пътеки?

— Имаше една преди няколко години, но вече е зараснала. Строителите я използваха, за да отиват до водата… Ще изпратя двама души от охраната.

— Не! Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

Джейсън пъхна радиото в джоба си и се взря във вратата на параклиса, все още приведен.

Сега беше тихо. Никакъв звук отвътре, никакво движение на хора, нищо. Само мъждукащата светлина от електрическите свещи. Борн се запромъква и стигна до пътеката. Там свали камерата, сламената шапка и отвори калъфа с ракетите. Извади една, мушна я в колана си и намести пистолета си до нея. Бръкна в левия джоб на сакото, взе запалката и я стисна в ръка. Изправи се и тръгна тихо и бързо към ъгъла на тропическата гора над тропическия бряг. Докато се промъкваше сантиметър по сантиметър покрай ъгъла на входа на параклиса, съобрази, че споменът за ракетите и за това как да ги запали датираше доста отпреди времето, прекарано в Манасас, Вирджиния. Той идваше чак от Париж — отпреди тринадесет години и беше свързан с едно гробище в Рамбуйе. И с Карлос… Доближи рамката на открехнатата врата. Бавно, предпазливо приближи лице до процепа и погледна вътре.