Ултиматумът на Борн полностью

Ахна. Дъхът му секна и усети как, въпреки че не можеше да повярва на очите си, го изпълват ужас и гняв. На издигнатия подиум пред редиците пейки от блестящо дърво лежеше младият Ишмаел. Тялото му беше преметнато през аналоя, ръцете му висяха, а лицето му бе насинено и наранено. От устата му струеше кръв и капеше по пода. Чувство на вина завладя Джейсън. То бе внезапно, всепоглъщащо и опустошаващо, а в ушите му звънтяха думите на стария французин: Може да умрат и други, да бъдат избити невинни хора.

Избити! Едно дете беше убито! Бяха му подхвърлили обещания, но вместо тях го бяха пратили на смърт… О, Господи! Какво направих?… Какво мога да направя?

По лицето му се лееше пот, а очите му блуждаеха. Извади сигналната ракета, щракна запалката и с трепереща ръка я поднесе към червения край. Последва мигновено възпламеняване. От бялата горещина изригна бял пламък, съскайки като множество яростни змии. Джейсън я хвърли в параклиса към далечния край, втурна се навътре, завъртя се и затръшна тежката дървена врата зад себе си. Хвърли се на пода под последната редица, извади радиостанцията от джоба си и натисна бутона „Предаване“.

— Джони, параклиса! Обкръжете го!

Не изчака отговора на Сен Жак — това, че чу гласа му, беше достатъчно. Ракетата съскаше и изригваше непрекъснати пламъци и от стъклата на прозорците се отразяваха снопове цветна светлина. Борн запълзя с пистолет в ръка към отдалечения страничен кораб. Очите му се движеха непрестанно и поглъщаха всичко, което не помнеше за този параклис. Единственото място, което не можеше да погледне отново, бе аналоят с тялото на детето, което беше убил… От двете страни на издигнатия подиум имаше тесни проходи като арки, закрити със завеси. Те приличаха на театрални врати, водещи към крилата на сцената. Въпреки силната мъка, която го терзаеше, в Джейсън Борн беше бликнало дълбоко чувство на доволство, дори на някакво патологично въодушевление. Смъртоносната игра отиваше към победен край. Карлос бе подготвил един доста сложен капан, а Хамелеона го бе обърнал. Делта от „Медуза“ го беше завъртял! Зад една от закритите със завески арки беше наемният убиец от Париж.

Борн се изправи на крака, опрял гръб на стената отдясно, и вдигна пистолета си. Стреля два пъти към лявата арка, при което завесата се разлюля. После скочи зад последния ред и започна да лази към другата страна на параклиса. Застана на колене и стреля още два пъти към арката вдясно.

Някаква фигура се хвърли в паника през завесата и политна напред, стиснала плата. Тъмночервената тъкан се съдра и обви раменете на човека, докато той падаше. Борн се втурна към него, като крещеше името на Карлос, и стреля отново и отново, докато изпразни пълнителя. Внезапно някъде отгоре последва експлозия, която пръсна част от оцветеното стъкло високо над лявата стена. Докато цветните парчета се носеха из въздуха и падаха на пода, в средата на отвора се появи мъж, застанал на корниза отвън. Между него и Борн бе съскащата, ослепително светеща ракета.

— Патроните ти свършиха — каза Карлос на шокирания Джейсън Борн. — Тринадесет години, Делта. Тринадесет отвратителни години. Но сега вече ще стане ясно кой е спечелил.

Чакала вдигна пистолета си и стреля.

Борн се хвърли към пейките и усети обгаряща, ледена топлина, която разкъса врата му. Строполи се между втората и третата редица и главата и хълбоците му се удариха в лъскавото кафяво дърво. Заби нокти в пода, картината пред очите му се размаза и той усети като че ли пропада в тъмен облак. От много, много далеч дочу гласове, които крещяха истерично. След което последва пълна тъмнина.

— Дейвид.

Сега никой не крещеше. Този единствен глас беше нисък и настойчив и използваше име, което той не можеше да възприеме.

— Дейвид, чуваш ли ме?

Борн отвори очи и мигновено осъзна две неща. На шията му имаше широка превръзка, а самият той лежеше облечен на някакво легло. Вдясно от него на фокус дойде неспокойното лице на Джон Сен Жак. Отляво имаше някакъв човек, когото не познаваше — мъж на средна възраст със спокоен поглед, който не се отместваше от него.

— Карлос! — успя да каже Джейсън. — Това беше Чакала!

— В такъв случай е още на острова — на този остров. — Сен Жак изговаряше думите подчертано. — Не е минал и един час. Хенри е обкръжил Транкуилити, патрулите му обикалят край брега и търсят навсякъде, като поддържат визуална и радио връзка. Казал е, че провежда учение за търсене на наркотици, и всичко протича много тихо и в служебен порядък. Пристигнаха няколко кораба, но нито един не е излязъл и няма и да успее.

— Кой е той? — попита Борн и погледна мъжа отляво.

— Лекар — отвърна братът на Мари. — Отседнал е в хотела и е мой приятел. Бях негов пациент в…

— Смятам, че трябва да бъдем предпазливи — прекъсна го решително канадския лекар. — Ти поиска моята помощ и помоли да запазя нещата в тайна, и аз се съгласих с радост. Но като имам предвид естеството на станалото и факта, че зет ти няма да остане докрай под моите грижи, по-добре е да спестиш името ми.