После се запътих към общото помещение, за да прибера хранителните продукти във фризера, монтиран там за ползване от студентите, както и за да позяпам малко телевизия. Заварих там неколцина от китайските студенти да варят своите супи. Бяха изпълзели от сенчестото си съществуване, възползвайки се от отсъствието на обичайната навалица, та сега бяха плъпнали като скакалци. Като влязох вътре, във въздуха се разнасяха всевъзможни звуци, обичайно съпровождащи всякакви готварски процедури — пържене, варене, задушаване — като особено шумно свистеше парата. На всичкото отгоре като съпровод и оживеното чуруликане на техния неразбираем език. Като ме съзряха, настана неописуема суматоха, сякаш бяха спипани на местопрестъплението. Аз само напъхах храната си във фризера и веднага се оттеглих в стаята си, отдавна служеща ми като единственото мое убежище.
Реших да опитам наркотика, който си бях купил от Том. Но след като не усетих нищо, макар да изтече около четвърт час, взех втора доза. И тогава, почти неусетно отначало, кръвта започна все по-бясно да пулсира по артериите ми. Чак зъбите ми затракаха като спонтанна челюстно-мускулна реакция при удар от електрически ток. Ако бях поне малко поизчакал с втората доза, щях да постигна сравнително постепенно извисяване, чрез поетажно разкриване на всички тесни пътечки и ситни стъпки, водещи до края на всички неща.
Облякох си палтото и излязох навън. Закрачих през одеялото от девствен сняг към малкото езеро пред главния вход на студентското градче. Напредвах тъй забързано, че студът като че ли се пръскаше като вода от двете ми страни, за да ми стори път. Щом стъпих върху леда, той простена под тежестта ми, като този смразяващ пукот продължи да съпровожда всяка моя следваща крачка. Нагледно си представях как пукнатините ме следват, плъзвайки във всички посоки от следите, оставяни от моите крачки. Не можех да се отърся и от най-мрачното предчувствие: как ще се добера до някое място с опасно изтънял лед, за да се сгромолясам в ледената вода. Ала не се сбъдна. Затова, щом се добрах чак до средата на езерото, легнах върху леда, разпрострял ръце и крака, както орлите простират крилете си, нямо загледан в осеяното с мъждукащи звезди черно небе. Снегът не ми се стори нито студен, нито топъл, а небосклонът — нито празен, нито изпълнен със светлинки. Притворих клепачи, а под тях заплуваха моите смътни и хаотични видения. Кой знае откъде си припомних една поема — дали не беше от гимназията — за една старица, индианка, която се оставила да умре насред студа. Спомних си още как учителят ни описваше подробно как топлината бавно напускала снагата й, за да се вкочаняса до смърт.
Дълго лежах така със затворени очи и части от тялото ми май вече бяха отвъд границата на разпадането като ледени късове, откъртвани от водите. Тогава се разнесоха някакви звуци, може би шумове, породени от смътните ми блянове. Отнякъде се появи светлина, която бързо ме заслепи.
— Да не си се побъркал, синко?
Надигнах се. Срещу мен бе застанал непознат мъж с фенерче в ръка.
— Исках само да се порадвам на снега — смотолевих аз.
— Какво рече?
Беше пазачът. Постепенно осъзнах къде се намирам, сред камарите от сняг насред вледененото езеро, а в далечината се мержелееха очертанията на университетските сгради и зад тях — нашите общежития.
— Просто излязох на разходка — извиках, прекалено високо може би, но все пак разбираемо, зарадван за миг от илюстрацията на пълна безсмисленост, която представлявах тогава.
На следващия ден, навръх Нова година, спах непробудно до три следобед. Усещах главата си напълно изпразнена. Щеше да се пръсне от болка. Дори си представях абсолютно точно как се разхвърчават парчета от нея — плът и кости — като черепа на Джон Кенеди. Трябваше да сложа нещо в устата си, но не ми достигаше воля, та вместо това похапнах само малко от това, което бях скътал във фризера в общото помещение, а после си изпуших един джойнт и прекарах остатъка от деня, все още порядъчно надрусан, в полубудно състояние пред екрана на телевизора в общото помещение. По едно време цъфнаха двама китайци, но като ме зърнаха, само си взеха нещо за ядене от фризера и на бърза ръка се изпариха. Искаше ми се да се завърнат с техните шумно приготвяни азиатски манджи и оживено бърборене, даже се замечтах как ще ме забъркат в някаква тяхна коледна приказка за неочаквано просветление за смисъла на живота, която ще ме оживи тъкмо когато бях достигнал до предела на отчаянието.
