Всичко започна доста зле. Бях я подтикнал да ме възприема като мълчалив, труден за разбиране и донякъде простодушен. Лично аз, докато разговарях с нея, не можех да се отърва от усещането, че играя някаква роля, че се представям за по-друг човек. Продължихме да обсъждаме училището, приятелите ми, всичко свързано с дрогата, ала онова, което споделях, си оставаше едновременно истина и някак си не по темата. Моите проблеми, отразени в моите изповеди, сега започнаха да ми се струват много по-ясни от преди: чисто и просто аз бях самотен, срамежлив, депресиран.
Но към края на сеанса тя протегна ръка и я отпусна върху коляното ми.
— Звучиш ми наистина като някой от скитниците — рече тя и в тъжно гледащите й очи прозираше искреност — толкова проникновено разпознаваше това, което ме измъчваше, че гърлото ми се стегна от задушаващите ме емоции.
Започнахме да се срещаме всяка седмица. След първите няколко сеанса обзелата ме в началото надежда за някаква предстояща промяна започна да помръква. Причината бе, че очаквах от нея да ме хване за ръка и да ме преведе през моя собствен живот, както става във филмите, за да се стигне накрая до някакво окончателно решение, което да уреди всичките ми проблеми. Ала всеки нов сеанс на Марни наподобяваше ново начало, което неизменно водеше до същото препъване в моята разговорливост, до моите вечни увъртания и недомлъвки. Някак си все не успявах да улуча болезнената си точка, която би отприщила истината за случващото се с мен, като вместо това винаги се стремях да го усуквам. И често стигах до състоянието, от което по-нататък не можех да продължа да се изповядам, не можех да облека в слова това, което изпитвах, а отчаяно търсех спасение в по-обичайното и по-лесно приемливото, като трескаво се питах какво ли може Марни да очаква от мен. В началото ме крепеше надеждата, че в края на всеки сеанс ме спохожда неизказано дълбоко облекчение: аз често се обърквах и едва успявах да измънкам по някоя и друга фраза, защото ми бе трудно да подбера дори две логично свързани изречения, откровени и помагащи на Марни да разкрие нещо повече за мен. Накрая действително изпитвах облекчение, понеже времето на сеанса най-после изтичаше и аз бързах да се измъкна навън, оставяйки най-лошото от моята същност в кабинета на Марни за следващата седмица, с утехата, че чак тогава щях да му мисля как да продължа.
Много беседвахме и за моята склонност към самоубийство. Отначало бях крайно сдържан по тази тема, понеже се опасявах да прекрача границите, които може би са приемливи за Марни. Но тя прояви изненадващо разбиране.
— Имал си право да решиш, че е трябвало да се самоубиеш. Някои хора правят именно този избор. Но искам да ми обещаеш, че преди това на всяка цена ще ми се обадиш, ако се почувстваш много близо до този решаващ избор. Навсякъде и по всяко време. Ще ти дам номера на моя домашен телефон.
Нещо в мен като че ли се присви, като осъзнах, че това означава на практика да прехвърля моята отговорност върху нея, сякаш тя само с едно махване на ръката призна правото ми да сложа край на живота си, с което спечели доверието ми. Ала дори и моментните затруднения, породени от този порив, който може би все пак бе само плод на въображението ми, вече ме подтикваха да възприемам всичко случващо се при сеансите като някак си неправдоподобно. Това се повтаряше всеки път, когато се замислях за него.
В един от ъглите на кабинета на Марни имаше специален кът, застлан с дебел матрак, където ние се занимавахме с физически упражнения. По неин знак аз заставах само на един крак, като с едната си ръка леко се придържах към рамото на Марни, но само колкото да не загубя равновесие. Тя ми позволяваше да се отпусна върху матрака, когато се уморявах. После заставах на четири крака, а ръката на Марни ме придържаше отдолу за корема като фиксатор за центъра на тежестта ми. Оказа се, че Марни гледа на човешкото тяло като на някакво своеобразно удължение на земята, защото непрестанно ми повтаряше за възстановяване на връзката със земното притегляне; и действително се оказа, че имаше нещо успокояващо в този поглед към нещата, придаващ някаква животинска освободеност, един вид телесна лекота, като на душата се заделяше твърде малко място, само колкото да служи като последно убежище за бавната самозабрава на тялото. Но докато се мъчех да схвана нещо от нейните тъй особени теории, аз някак си все не съумявах да се подчиня на тази нова за мен вяра, за да се окажа всецяло проникнат от самозабравата. Веднъж, по време на поредното физическо упражнение, Марни ме повали на пода и тогава без никакви обяснения се метна върху мен като тежък чувал. Гърдите и слабините й се притиснаха о мен, като тежестта й бавно ме свлече още по-надолу. И макар да си мислех, че съм успял да отгатна нейното намерение, аз знаех, че трябва да внимавам да не изкрещя, за да се отърва от натиска й. Дори и тогава не ми се отдаде да напипам истинския момент, при който инстинктът и мисълта се припокриваха.
— Мисля, че би била добра идеята да се опиташ да ме отхвърлиш от себе си.
