На следващия ден реших да се поразтъпча до центъра, а също и да си набавя още дрога от Том. Перспективата за някаква цел ме оживи. Но когато се добрах до сградата, в която живееше Том, заварих многолюдна тълпа, струпана на тротоара пред входа. Някой бе скочил. Тялото още лежеше на паважа, сгърчено като чувал в средата на опразненото пространство, заобиколено от стихналата тълпа. Може би беше жена или дете, макар че някой бе покрил трупа с едно палто и се виждаше само тила на жертвата — черна коса, подстригана на черта, под която надничаше бледа кожа. Тънка струя кръв се точеше по паважа около главата, но беше доста бледа и едва забележима върху тъмнокафявия мокър паваж.
В тълпата цареше някакво необяснимо, странно напрежение, нещо като приглушена и мрачна възбуда.
— На всяка Нова година има по един-два случая — изрече някой.
Не изглеждаше както си го бях представял, внезапно се беше оказало толкова земно и същевременно смразяващо — тълпата, странното напрежение, сгърченото анонимно тяло върху паважа като в сцена от филм, като нещо напълно нереално и толкова далеч от мен. Но нали тя също е имала свой живот, както и аз, движила се е, мислила е, била е човешко същество, ала все пак е дръзнала да прекрачи празнината, отделяща мисълта от действието, била е способна да разтвори прозореца и да полети над бездната.
Дойде полицията, а после и линейката.
— Хайде, разпръснете се, шоуто свърши.
Продължих от сградата нататък към центъра. Започна да вали сняг, снежинките се вихреха сред светлините от уличните лампи в леденостудения полуздрач. Исках само да бъда някъде на топло, някъде вътре, някъде сам. Спрях се да хапна нещо в ресторантчето на Харви. Мъжът в сепарето до моето измъкна от джоба си една изпомачкана картина на Христос или май беше някаква коледна реклама, внимателно я оглади с длан и накрая пак я сгъна грижливо.
На следващия ден Върн се завърна от коледната ваканция и се спря пред моята стая.
— Здрасти, Вик. Как минаха празниците?
— Горе-долу добре.
Но докато изговарях тези съвсем кратки думи, не успях да прикрия мъртвилото в мен. Чертата между настоящето и бъдещето, между това кой бях аз и кой си въобразявах, че бях, вече ми изглеждаше размазана. Виждах само безкрайното увековечаване на нещата такива, каквото бяха, моите дребни илюзорни заблуди, моите стръмни спадове.
И тогава си казах мислено: ще го направя. Изглежда, нямаше нищо между мисълта и действието, освен празната бездна. Бях стигнал до точката, откъдето оставаше само последната крачка.
В коридора на университетската клиника окачиха съобщение. Вече стотици пъти бях виждал подобни съобщения, така че не очаквах сега нещо да ме касае, но кой знае защо точно това съобщение ме порази. От няколко дни кръжах около тази идея като около опасен противник, опитвайки се да налучкам слабите му места. Така един ден се стигна до това, че се озовах в канцеларията.
Посрещна ме приятна, сърдечна служителка, макар и настроена леко снизходително.
— Какво мога да направя за вас?
Трябваше да попълня някакъв формуляр. Представях си какво впечатление бях създал — поредният случай с психични отклонения, мрачен тип, небръснат при това, със стърчаща във всички посоки коса, неравна вследствие на безмилостното подстригване, извършено лично от него.
Прикрепиха ме към една млада жена, в широка пола с десен на цветя и блуза от муселин. По-скоро приличаше на хипи.
— Здравей, Виктор. Аз съм Марни.
Последвах я по тесния коридор, сетне по още един. Тя напредваше бавно и спокойно, но с дълги крачки. При всяка крачка бедрата й потрепваха леко под тъканта на полата.
— Ще трябва да ме извиниш за кабинета ми — започна тя. — Длъжна съм да го поделям с още една студентка. По равно.
Усмихна ми се притеснено. Нейната прямота ме принуди да се почувствам неловко, да си помисля, че тя допуска някаква близост между нас, към която аз тепърва трябваше да привиквам.
Кабинетът й представляваше малка, семпла, скромно обзаведена стая: две метални бюра, подравнени покрай стената, сякаш бяха оставени там на склад. Настаних се върху дивана с тапицерия от черен винил, а Марни седна срещу мен на стола до бюрото, подвила крака под седалката.
— И така, за какво искаш да си говорим?
Бях обмислял стотина възможни отговора на този въпрос, ала сега всички те ми се сториха до един фалшиви — именно защото ги бях обмислял.
— Не зная. Мисля, че не се чувствам много добре и така нататък.
— Емоционално или физически?
— Емоционално.
Марни кимна бавно и утвърдително, създавайки впечатление, че играе ролята на опитен и безпристрастен съветник.
— Какво ще кажеш за това, което изпитваш? Терзае ли те тъга? Депресиран ли си?
Не знаех какво да отговоря.
— Случило ли се е нещо? Нещо, което може да те е направило депресиран?
— Не, не зная. Просто нещата не потръгнаха много на добре. Започнах да пуша трева и така нататък.
