Имаше и други упражнения, както и игри на асоциации с думи или разиграване на различни роли. Следваше дребнаво педантично вторачване във всичко, което ми се бе случило през изминалата седмица, през миналата година, и въобще през целия ми живот. Мъчително ми бе това хаотично ровене в миналото. Искаше ми се да изгреба всичко от себе си, докато се добера накрая до самото дъно на душата си, за да изкарам наяве целия си запас от гняв, ярост, ненавист и омраза, с една дума: всичко, което не се връзваше с понятия като „самотен“, „срамежлив“ или „плах“; обаче ехото, с което откликваше Марни на моите реакции спрямо събитията, ме караше да ги възприемам от всяка гледна точка като разбираеми, предвидими и подчинени на здрава логика.
— От всичко, което досега чух от теб, стигам до извода, че ти не си се чувствал уверен, че имаш право да скъсаш с нея, че си бил като запленен от това и че заради това в теб се е надигнал този гняв.
Към края на поредния сеанс нейните твърдения не ми изглеждаха толкова като решение, насочено единствено към потапяне в лабиринта на моето минало, а по-скоро като стремеж да се открие матрицата, в която аз още от самото начало на живота си бях започнал да подреждам всички явления и събития. Само че този процес за мен винаги се съпътстваше от натрапчивото усещане, че се изправям пред нещо като мрачна пещера, чийто праг не смея да престъпя. Или като черта, която не дръзвам да прекрача.
Марни се зае да ме разпитва и за смъртта на майка ми. Всъщност около тази тема се въртяхме още от самото начало на цикъла сеанси, така че усещах как тя с учебникарска решимост ме връща назад към тези тъй болезнени за мен спомени. Ала макар да си мислех, че просто мога да изредя всички, свързани със смъртта на мама, факти с пестеливи, лишени от каквато и да било сантименталност разрези в спомените си, за да пресъздавам постепенно как майка ми изпадна в немилост и след това да продължа чак до нейната смърт, сега всичко това зейна като бездна в паметта ми. Едва успях да си възстановя спомена за нейния образ, трудно си припомнях само отделни, епизодични подробности, подобно на неясни фрагменти от някакъв сън, както и ехото от стъпките й по коридора или онези две очи, които надзъртаха иззад леко открехнатата врата на обора. За миг дори ме споходи чувството, че цялата тази история не е реална, а е само моя измислица.
— Не зная — изрекох накрая аз. — Мисля, че наистина не си спомням много за това, понеже съм бил много малък и така нататък.
Марни седеше срещу мен, напрегната, ала в същото време необяснимо сдържана и замислена. Чудех се какво ли си мислеше за мен, опитвайки се да ме подтикне да се разкрия пред нея, и усетих как гърлото ми се сви от напрежение.
— Виктор, вгледай се в себе си, виж как си седнал.
Бях се свил в ъгъла на дивана, с вдигнати нагоре колене, увил ръце около гърдите си, като току-що заловен беглец.
— Така реагираш всеки път, когато споменавам майка ти. Цялото ти тяло се присвива.
Очаквах от нея да говори с по-сложни думи и фрази, да ми изтъква изводи, които не са толкова очевидни, а вместо това тя остави между нас да надвисне неловка тишина.
— Времето за сеанса изтече — обяви тя накрая.
Постепенно наближи краят на пролетния семестър. Ние продължавахме както преди, но нещо се бе променило — имах усещането, че напредвахме към постигане на пълно откровение. Сякаш бях попаднал под всевластната тирания на образа, който си мислех, че Марни си е изградила за мен. Имаше сложна динамика в комбинацията от очакване и недоверие, очакване да чуя доброто й мнение за мен, и недоверие, че ще доживея този миг. Същевременно я държах в напрежение да очаква от мен повече разкрития, а пък упорито се стараех да разкривам все по-малко от себе си.
Въпреки това продължавах да се ровя в живота си, понеже бях започнал да усещам, че визитите в нейния кабинет ми действат макар и временно отморяващо сякаш окончателното решение за моята стойност можеше да бъде отлагано благодарение на тези паузи. Лека-полека започнах да си намирам приятели, да се държа прилично по време на занятията. Мащабите на моето отчаяние започнаха да се стопяват сред грижите, с които бе запълнено ежедневието ми, за да се сведе то до моите традиционни, добре познати суетни и надежди. Нищо особено не се случи, но все пак всичко започна да ми се струва променено, не чак толкова, колкото се надявах, но бе налице леко изместване на нещата, което ги направи по-поносими.
Така стигнахме до последния сеанс. Марни току-що си бе взела изпита за магистърската степен и в края на семестъра трябваше да напусне университета. Но ми предложи, ако евентуално изпадна в беда, да я потърся в дома й.
— Ще се радвам пак да се видим — рече ми тя. — Като приятели.
— Добре. Ще е много добре.
За миг и двамата замряхме неловко, когато се надигнах и я прегърнах.
