Седнахме в чакалнята. Майкъл запали цигара, въпреки че съвсем наблизо стърчеше табела с надпис „Пушенето забранено“.
— Вик, знам, че малко е късно вече, но има нещо, което ми тежи като бреме и искам да го смъкна от плещите си.
Думите му ме изненадаха и изплашиха. Досетих се все пак, че Майкъл изпитва нужда да направи някакъв жест. Очаквах нещо като извинение, нещо свързано с това, което отдавна бе спотайвал в душата си. Но се оказа, дори и тогава, че аз не съм го разбирал, може би понеже съм приемал моята гледна точка като единствената възможна.
— Не зная как да го кажа, Вик. Мисля, че никога всъщност не съм се чувствал толкова раздвоен. Става дума за нещо толкова незначително, макар че не искам да изглеждам дребнав в твоите очи. Докато бяхме преди малко в кафенето, ти можеше да предложиш да платиш кафетата, просто като един съвсем дребен жест.
Имаше право: нали той ме бе довел до гарата с колата си, бе проявил желание да ме изпрати, преди да замина, но все пак аз не изпитвах желание да се покажа щедър към него.
— Дори и по времето, когато Гюс беше на квартира при теб, не зная как точно да го кажа, но аз гледах на нещата по по-различен начин от теб.
Сега вече наистина се смутих.
— За какво всъщност говорим?
— Само за начина, по който ти представи всичко това като много голяма работа и така нататък. Искам да кажа, че Гюс тогава действително го беше доста закъсал, но все пак се касаеше за най-обикновено гостоприемство.
— Само че тогава той не изглеждаше чак дотолкова зле.
— Хайде, стига, много добре знаеш какъв си е той. Той си остава верен на себе си, това е всичко, но в същото време се опасява, че може би му се присмиваш. Има и още нещо, наистина дребно, но ти тогава винаги си оставял храната си в дъното на хладилника, може би като някакво съобщение за него. Не искам да навлизам в тези досадни подробности, но имам чувството, да, само това, че ти така се отнасяш с всички хора.
За кратко поседяхме мълчаливо. Искаше ми се да мога да измисля нещо в своя защита, но бях безкрайно учуден от това колко много изведнъж се отдалечихме един от друг.
— Не зная, може би е свързано с италианския ни произход — изрече Майкъл накрая. — Нещо като прастар и досаден предразсъдък спрямо всеки, който не е като теб. Или пък е намесено нещо от миналото ти, нещо от този сорт.
— Въобще не си гледал на вас тримата като на италианци.
— Хм, не зная, ами… може пък и на това да се дължи.
Опашката от чакащи започна да се придвижва напред.
Майкъл и аз застанахме най-отзад.
— Слушай, Вик, не ми се иска да възприемаш това, което споделих с теб, като знак, че имам нещо против теб. Това не е вярно. Исках само да бъдем по-близки. Това е всичко.
Останах дълбоко угнетен и след като останах сам във влака. Намерих едно незаето място и оставих раницата си на съседната седалка, за да не седне там някой друг, но веднага ме загриза угризението заради дребнавостта ми.
— Трябва да вдигнеш раницата си, синко, за да има място и за другите пътници — рече ми един от съседите по седалка.
И в Оуквил наистина дочаках наказанието си: довлече се някакъв пияница, едър, тромав и брадат, с кожено яке, който преспокойно можеше да послужи като образец на недодяланост.
— Здрасти, приятелче.
Силният му глас стресна не само мен, но и пътниците наоколо, които веднага извърнаха глави. От отсрещната седалка, оттатък пътеката, една жена ми се усмихна заговорнически.
— Отивам само до Лондон, хм, да, де, щото ми се обади една шибана дърта лейди, че била яко затънала в лайната.
Изглежда, като че ли му се искаше да говори на въздуха, без конкретен събеседник, но имах чувството, че е готов да се нахвърли върху мен, ако му кажех да си затваря мръсната уста.
— Ами ти какво четеш там? Да не си учител или нещо подобно?
Така между нас се започна някакво подобие на разговор, посветен главно на неговото пиянско бръщолевене и на моето неангажиращо внимание.
— Името ми е Ейс27, това, значи, е името, което нося. — Надигна едрата си ръка към мен с пиянска агресивност. — Ние, асата, винаги сме най-силните!
След това се захвана да повтаря тази фраза като някаква мантра.
— Никакви лайна не искам, уф, ама онази, дъртата, ме вика и това си е. Няма мърдане и туй то… Аз пък си рекох, че ще пътувам цели три дни във вагона. И това е всичко, приятел. Ама след кат преполових пътя до гарата, вече едва се влачех.
Пристигна кондукторът, за да провери билетите ни. Ейс не успя да схване в първия миг какво се иска от него, а сетне се зае да тършува из джобовете си.
— Побързай де, цял влак ме чака.
— Ти пък за къде си се разбързал толкоз? — най-спокойно му отвърна Ейс. — Все ще изскочи отнякъде шибаното билетче, де.
Околните заизвръщаха глави към нас.
— Ето го, сър, виж само къде съм го бил заврял, ха-ха.
— Внимавай какво приказваш, приятелче, или ще те смъкна от влака още преди да си се изхрачил.
— Както кажете, сър — послушно кимна Ейс и се захили. — Не искам да създавам неприятности.
— Шибан чиновник — промърмори той щом кондукторът отмина. — Явно е от онези, които ако го почерпиш с няколко бири, със сламка ще ги пие.
