— Не зная. Съмнявам се дали ще стане точно така.
— Аз пък винаги съм си мислила, че и на мен може да ми се прище да направя нещо такова, е, може би не за две години, а само за година, година и нещо.
В интонацията й обаче не се долавяше истинска завист, а просто моментен интерес към нещо, което се намираше извън истинския обхват на нейния живот.
Храненето привърши и вниманието на всички, както си бе неизбежно, се пренасочи към децата, които оживено обикаляха стаите. Тези, които вече бяха заситили стомасите си, станаха от масата. Жените се засуетиха с прибирането на трапезата. В това бавно разгръщане на обичайните ритуали ние почти приличахме на съвсем нормално семейство, ще речеш: едва ли не процъфтяващо, на хора, способни да си позволят този обилен гуляй с препълнена с ядене трапеза и още повече напитки, сред детската глъчка и задушевните разговори. Случи се тъй, че по едно време мимоходом улових погледа на баща си, останал да седи сам край ъгъла на масата. Внезапно ми се стори състарен и обезверен като някакъв забравен от всички престарял родоначалник. Сред мрачната тръпка, която ме разтърси, отново усетих неразрушимата връзка между нас двамата, нашата еднаквост, която в края на краищата винаги ни обединяваше. Всичко това бе примесено с моето желание да спечеля одобрението му, макар да бе невъзможно, което пък обясняваше и подтика ми да избягам от него.
За няколко седмици останах да работя във фермата. Наскоро бяхме изградили още няколко оранжерии, но покрити само с полиетилен, както вече правеха тукашните фермери. Сега в оранжериите преобладаваха дъговидно извитите подпорни конструкции. Затова те дори и външно изглеждаха много по-различни от старите, остъклените, които приличаха на гигантски стъклени къщи. Дори зад това привидно непресекващо разрастване на фермата, се криеха доста възможности за шляене и разтакаване, понеже по-голямата част от монотонната работа се възлагаше на мексиканските надничари, които всяка година наемахме. Те самите се наричаха офшорни работници, в моето съзнание това се свързваше с представата как те се тъпчат в своите бараки по отсрещното крайбрежие и всяка сутрин се домъкват с лодките си до нашия бряг на езерото, за да се захванат с работата си по тукашните ферми. Тази представа като че ли съответстваше на техния бит, на предългите монотонно влачещи се часове, запълвани единствено с тежък труд. После те се прибираха всяка вечер в малкия схлупен свят на караваната край котелното, която баща ми им бе отстъпил за през лятото. От там техните провлечени гласове се извисяваха понякога до късно вечер, прекосявайки цялото езеро, за да достигнат чак до моята спалня.
Мексиканците и аз се поздравявахме всяка сутрин, когато идвах на работа, с леко, но почтително кимване и едно „Buenos dias“, любезни и боязливи като любовници. Все се канех да подема по-продължителен разговор с неколцина от тях, но дните лениво си отминаваха и ние никога не стигнахме до нищо повече от размяната на усмивки и приветствия. Те бяха олицетворение на нашето минало, защото и досега бяха такива, каквито ние сме били, когато за пръв път сме стъпили на американския бряг — с мизерни надници като техните сега и с болезнено раболепие, също като тяхното, с настояване като тяхното да се бъхтят по дванадесет, дори по тринадесет часа дневно — та да се възползват от малкото месеци в годината, подходящи за работа на полето, през които им се позволяваше пребиваване в страната. И все пак не беше ясно как да бъде преодоляна дистанцията между нас, не беше ясно как да се отърсим от неизбежността на привичното мислене, заради което ги възприемахме единствено като наши наемни работници. Понякога, в неделните дни, те си устройваха празненства пред караваната, но без излишен шум. От съседните ферми им идваха на гости техни приятели, със завързани към багажниците на велосипедите си пакети от шест бири. През някой от прозорците на караваната се разнасяше музиката на обитателите на гетото, най-вече свирене с китари и дуети от треперливи гласове. Знаех, че пускаха малките си касети на касетофона в караваната. Често като бедняците от уестърните излизаха на припек, изнасяйки навън своите плетени столове и маси. Макар че баща ми понякога се присъединяваше за по някоя бира и разговаряше с тях на своя недодялан испански, все пак се усещаше неловкост, понеже за тях той си оставаше собственикът на фермата. От друга страна обаче общуването с мексиканските ни ратаи му напомняше, че и неговият живот отначало е бил също такъв — тежък, отруден, но същевременно простичък, недодялан и невинен. Напомняше му за отминалите дни, когато си е позволявал само в някой от топлите неделни следобеди да седне на масата отвън, пред паянтовата си барака, за да поиграе на карти с инглезите.
