Може би бяха нужни още малко усилия от моя страна, за да наложа решението си. Една-единствена дума от моята уста би могла да го накара да промени мнението си за моите дела и особено за моите бъдещи намерения; би уталожила усещането му, че съм го предал, че чрез заминаването си се отдръпвам от него и го изоставям.
Но между нас двамата като че ли не можеше да потръгне разговор, който да не е заразен с взаимно неразбиране.
— Просто това е нещо, което искам. Пък и е само за две години.
Той бе запланувал празненство по случай моето дипломиране, но сега удоволствието му се вгорчи заради притесненията около бъдещето ми. От няколко дни този въпрос като че ли го притесняваше, докато накрая чичо Алфредо не му предложи да организира празненството в просторния хол на новата къща, която наскоро бе построил.
— Ако бях на неговата възраст, и аз щях да постъпя така — рече той на баща ми по въпроса за плановете ми. Откакто бе построил къщата, той бе придобил самочувствие на преуспял мъж. — Погледни само ние на какво заприличахме? Целият ни живот премина в това непрестанно да превиваме гръб в тези оранжерии. Никога не сме отишли някъде по-далече от Ниагарския водопад.
— Да — рече баща ми, — ние тук си скъсахме задниците от работа, а сега те получават всичко наготово.
Но той всъщност искаше само да се увери, че няма нищо срамно в това, с което възнамерявах да се заема, преди да смекчи гнева си. Накрая стигна дотам, че се гордееше — поне донякъде — с мен и сякаш си признаваше, че аз всъщност осъществявам някаква част от собствените му мечти, които са си останали завинаги несбъднати.
Къщата на чичо Алфредо бе построена в стила, предпочитан от всички италианци в Мърси: дълга, тухлена, с бяла мазилка и доста натруфена с външни декоративни елементи. Беше издигната върху ниско възвишение от изкопаната от булдозера пръст, в съседство със старата му къща, в която останаха да живеят синът му Джино с жена си. Сякаш беше илюстрация на приказката за завидния успех на емигрантите в Америка, където всеки преуспява. На горния си етаж къщата приличаше по-скоро на мавзолей. Изобилстваше от никому ненужни стаи оскъдно обзаведени с нови мебели, с небоядисани стени, само с гола мазилка. Тук-там се срещаха вещи, свидетелстващи за внезапни изблици на екстравагантност, но те се губеха сред просторните помещения. Обаче стаята с телевизора или по-скоро холът се оказа наблъскана както с нови, така и със стари мебели: в единия край се мъдреше вграден бар, а в другия — напълно обзаведена кухня, цялата в лъснати до блясък керамични плочки, но с овехтели мебели, примъкнати от старата къща — може би като опит за възкресяване на преживените в нея години. Имаше още една стара, отдавна хлътнала кушетка, още по-старо кресло, също толкова вехт хладилник и един отдавна демодиран черно-бял телевизор. Цялата картинка неволно напомняше за убежище на бежанци, едва спасили се от някакво страхотно бедствие. Така че горният етаж подсказваше смътно идеята как би могъл да изглежда светът, ако ние, хората, се придържаме само към истинската си същност, докато продължаваме да се лутаме сред нашите нескончаеми житейски преходи.
Масите за тържествения обяд, претъпкани с прибори за хранене, чинии, купи и чаши, бяха подредени в единия край на този хол. Хората отново демонстрираха своята необяснима — поне за мен — добронамереност към моята особа, тикайки ми в джобовете пликове с наблъскани в тях банкноти. Явно бяха готови да повярват на всяка легенда за сериозната промяна в моя житейски път. В началото на обяда чичо Алфредо вдигна тост в моя чест, като намекна за някакви особености на африканките, но аз не успях да схвана думите, произнесени на старомоден италиански диалект.
— Както и да е, нали той прекара половината от живота си в джунглите на бащините си оранжерии, така че според мен, няма да му е трудно да се оправи и сред африканските джунгли.
Но аз самият не вярвах, че някога пак ще се завърна тук и дори не исках и да си помислям отново да се потопя в този тъй статичен свят.
След като ми посветиха вниманието си през първите няколко минути от празненството, хората се върнаха към обичайната си ленива незаинтересованост към всичко, което не бе пряко свързано с тяхното ежедневие. Сложиха ме да седна до Нина — дъщерята на чичо Алфредо. Спомних си, че се бях виждал с нея, докато работехме заедно. Спомних си още как тогава ми бяха направили силно впечатление извивките на тялото й, приятно очертаващи се под дрехите, както и капчиците пот по слепоочията й заради горещината в оранжерията. Не бях забравил обаче и своята дребнава омраза към нея и породилото се в нея ответно презрение към мен. Но сега тя вече принадлежеше към друго поколение и нямаше спор, че мястото й бе тук, сред всички нас. Донякъде все още й завиждах, че се чувства тук толкова удобно — нали си бе у дома — макар че в същото време не можех да си обясня защо сърцето ми се разтуптяваше само като я видя.
— Значи можем да очакваме, че въобще няма да се завръщаш у дома, докато не изтече срокът ти за пребиваването там.
