След няколко минути обаче когато кондукторът се върна, завари Ейс прострял крака си през пътеката. Кондукторът се спря. Очевидно търсеше повод за нова кавга.
— Прибери си крака от тук.
— Никакъв шибан проблем няма, сър.
— Не, мисля, че има проблем. Ще престанеш да ругаеш или ще изхвърчиш от влака. Става ли?
Усетих как гневът в Ейс се надигна, но по лицето му бе изписана безпомощност.
— Дай си малко почивка, бе, човече. Ти си този, който се опитва да ми срита задника.
— Не мисля, че трябва повече да се разправям с теб. Тези хора са платили билетите си също като теб, ама не искат да имат нещо общо с измет като теб.
— Ти си този, дето вижда проблеми навсякъде. Що не се шибаш тогава?
Малко оставаше от искрите на омразата, прехвърчащи между тях, да лумне пожарът на насилието.
— Ще направя всичко възможно, за да те изхвърля от тук.
Кондукторът се върна на пътеката и след няколко минути доведе друг униформен, доста по-едър и по-широкоплещест от него. И доста по-спокоен.
— Защо просто не дойдете с нас?
Сега вече Ейс бе принуден да се подчини. Надигна се с отегчено изражение.
— Пак ще се видим, човече — обеща ми той.
Целият епизод беше толкова глупав и ненужен. Трябваше да се намеся по някакъв начин и да се опитам да върна Ейс. Реших да поговоря с кондуктора, макар да долавях фалша в този закъснял жест на солидарност. Все пак си направих труда да премина през целия влак, та да се завлека чак до празния служебен вагон, където заварих само четирима униформени мъже в първото купе. При тях беше и Ейс, с гръб към пътеката, загледан през прозореца. Като влязох там, той ме изгледа мълчаливо и леко ми кимна, но не ми се стори нито смутен, нито разтревожен. Може би дори вече бе забравил за моето съществуване.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита ме кондукторът, който преди малко се бе скарал с Ейс, макар сега да се престори, че въобще не ме познава.
— Искам само да споделя учудването си от това, което се каните да сторите с този приятел.
— А той какъв ви е на вас? Приятел?
— Искам да кажа, че според мен с него всичко е наред. — Погледнах към Ейс, исках да разбера дали ме бе чул, защото се опасявах да не го предам някак си; но той още зяпаше разсеяно през прозореца. — Искам да кажа още, че е леко пиян, това е всичко. Не мисля, че ще създава още неприятности.
— Не се безпокойте, драги. Ние ще го надзираваме. Защо просто не се върнете на мястото си?
Нищо не постигнах с намесата си. Но когато спряхме на Удсток и огледах перона през прозореца, за да проверя дали са свалили Ейс от влака, никъде не го видях.
Отново се зачетох в книгата си, но накрая неусетно съм задрямал. Сънувах нещо доста тревожно за някакви влакове, а светът наоколо внезапно бе опустял. Сънувах още и как някакъв човек го свалят от влака, може би беше жена, майка ми или леля ми, като дори и в съня ми това ми се стори адски странно; после нещо се промени и аз проумях, че съм допуснал грешка, че въпросната жена е непозната или че аз някак си съм проникнал в грешен сън, така че цялото ми внимание се върна към много по-важните неща, които се случваха някъде другаде. Но щом се пробудих, се усетих в необяснимо добро, дори приповдигнато настроение, защото реших, че най-после ще успея да загърбя всичко, което се бе случило с Майкъл и с Ейс. Това, което сега ми се струваше важно, бе, че няма с кого да споделя впечатленията си, че не е нужно да изопачавам истината за тях и че те просто бяха инцидентни явления в живота, който си беше изцяло мой.
Вече дипломиран, аз се прибрах у дома в толкова унило настроение сякаш заминавах на заточение. Дипломата ме отличаваше от роднините ми и веднага направи това различие лесно за назоваване, етикетът „дипломиран“ чрез който изпъквах в рода като първия висшист, ми придаде някаква тайнственост. От няколко дни въпросът за бъдещите ми планове висеше във въздуха и беше източник на напрежение между мен и баща ми. Едва когато той най-после започна да ме разпитва, проумя цялата сложност на всичко около моето бъдеще.
— Африка ли? — Имаше вид на човек, кой то действително нищо не може да разбере, беше безкрайно удивен, докато се опитваше да потисне гнева си. — Не мога да повярвам, че тук не може да се намери работа за учители като теб, та трябва да отиваш чак в Африка.
— Не става дума за това, че не може да се намери работа тук. Това е нещо като доброволческа мисия. Пък и аз все още не съм достатъчно квалифициран, за да преподавам тук. Ако искам да стане така, ще трябва да се върна в университета и да продължа образованието си.
Но в същата секунда усетих, че бях му представил зле положението си.
— Ако трябва да се върнеш и да си доучиш, не виждам защо да не го направиш. Както и не виждам какво ще ти помогне, ако заминеш за Африка.
