Рита съзерцаваше замислено дърветата през своя прозорец. Тя беше наполовина извърната на седалката си, така че се виждаше само бузата й и дългия небрежно спуснал се кичур от косата й. Ъгълът, под който я гледах, изведнъж ме накара да се почувствам напълно чужд.
— Мисля, че би трябвало по-често да идвам тук, след като хората толкова много говорят за това място — изрече тя. — Да се любувам на птиците или нещо такова.
— Можеш да идваш да плуваш в езерото.
— Да, наистина.
Отбих от главното шосе към чакълестия страничен път, водещ към западния бряг. Там заварихме една двойка да се пече на слънце, въпреки че този ден в началото на юни все още бе доста хладен за слънчеви бани. После попаднахме на едно семейство, разположило се за пикник върху една от широките дървени маси, сковани досами брега, изглеждаха блажено разпускащи, като че ли се намираха в някакво крайбрежно ресторантче. Задминах ги и спрях в най-отдалечения край на зоната за паркиране, с гръб към езерото. Отляво бреговата линия се виеше плавно и небрежно докъм дъсчената пътека, стигаща чак до плажа пред Мърси, но краят й се мержелееше неясно в далечината. Сега пред нас бе останало само притихналото езеро, разпростряло се в своята северняшка стоманено неподвижна синева, необятно като морето.
Измъкнах една цигара от пакета си.
— Може ли и една за мен?
Рита се бе извърнала на седалката си и подложила единия си крак под другия.
— Не бива да пушиш — припомних й аз, но все пак й подадох една от моите.
— Пуша само когато съм нервна.
— А сега нервна ли си?
— Не зная. — Погледна нататък към брега и изпусна тънка струйка дим. Там имаше някаква жена в торбести шорти и бандана около врата, която разпъваше плажната си кърпа. Като се наведе да я оправи върху пясъка, блузата й за миг се спусна надолу и разкри червеникавата цепнатина между гърдите й. — Мисля, че когато ми позвъни, се заредих с очакване, че ще поискаш да си говорим за нашата майка и за всичко останало.
Всичко друго бях очаквал, само не и това. Това хрумване ми се стори дотолкова невероятно, че в първия миг не знаех как да отвърна, скован от боязън да не реагирам прибързано и недообмислено. В първия миг аз си представих как ще започнем разговора по тази мъчителна тема, как ще се старая да спечеля доверието й. Но в следващия се почувствах безкрайно неудобно, всичко ми изглеждаше напълно загубено, съсипано от нейния тъй ненадеен порив към доверие.
— Какво те кара да мислиш така?
— Не зная, само се опитвам да си го представя какво е било.
— Не знаеш ли вече всичко за нея? Искам да кажа за това, което се е случило?
— Да, мисля, че ми е известно. Искам да кажа, че поназнайвам все пак това — онова, ама все ми се струва, че ти знаеш повече.
Това, че тя знаеше нещо, май още повече влоши нещата и направи невъзможно говоренето на тази тема освен само с най-общи и мъгляви описания.
— Как стигна до този извод?
— Не зная, просто така стана, от това или онова насъбрах по нещо, макар да ми изглежда, че историята всъщност не е чак такава голяма тайна. Майка ми ми поразказа малко, не много обаче, а пък Елена винаги е обичала да разпитва хлапетата в училище, особено онези, италианците, та си мисля, че техните родители все са им споменавали по нещо. Пък и леля Тереза…
— Леля Тереза ли? Какво, да не е било още когато си била малка?
— Не, искам да кажа, че започна, откакто взе да ме посещава.
— И за какво толкова си говорихте?
Тя изведнъж стана много по-сдържана, явно изплашена, че неволно се бе издала.
— Мислех, че знаеш. Понякога тя се отбива при мен, говоря за последните две години. Е, не много често, май че всичко на всичко три или четири пъти. От известно време обаче не е идвала…
Кой знае защо това разкритие ме опари. Възприех като предателство това, че леля Тереза скришом е посещавала Рита, че го е вършела, докато аз нищо не съм знаел. Макар да бе точно в нейния стил да ги върши все такива, да се стреми всичко да поставя под своя контрол.
— Какво, да не би тя да се опитва да те върне отново в семейното лоно или нещо от този сорт? Да те кръсти в правата вяра?
— Не. И защо? В какво да ме кръсти?
— Тогава какво точно ти разказа тя?
— Само за това, което се е случило и така нататък.
— И как се стигна до всичко това? Ти ли започна да я разпитваш?
— Не мисля, че стана така. Искам да кажа, че всъщност не си спомням точно как беше. Май че тя бе тази, която поде темата. Предполагам, че не е искала да ме остави да си мисля, че майка ни е била някаква грешница или нещо такова, както я одумват хората.
За кратко и двамата останахме мълчаливи. Рита се помръдна и изпъна крака си, като инстинктивно придърпа полата към коленете си.
— Да не се разсърди нещо?
— Защо да се сърдя?
— Не зная, но изглеждаш така… не зная как да го кажа.
Неудобството се настани съвсем отчетливо между нас.
Не бях очаквал да дойде момент като този и въобще не бях подготвен за него. Направо онемях, защото така и не успях да измисля версия за въпросните събития, която поне донякъде да звучи правдоподобно и да е годна за представяне пред Рита.
— А ти как сега се чувстваш след всичко това?
