До нейното заминаване за Англия оставаха още няколко седмици. А когато тя се върнеше от там, аз пък вече щях да съм потеглил за Африка. Изтече една седмица, без да се видя с нея, макар че смътно се надявах, че тя може да ми позвъни поне веднъж. После се възмутих, защото тя — разбира се — не го стори. Въпреки че ясно осъзнавах, че непременно трябва да я видя, просто бях изпаднал в онова особено настроение, което ме обземаше, особено когато се чувствах отчасти външен и непознат за нея, понеже се появявах в нейния живот само от време на време, като дошъл незнайно откъде. Накрая й позвъних и тогава се уговорихме да се срещнем следващата неделя.
— Просто си помислих, че няма да има възможност да си поговорим, преди да заминеш.
— Разбира се. Звучи много мило.
Този път в гласа й по телефона се долавяше предпазливост. Но когато в неделя пристигнах да я взема, тя ми се стори искрено зарадвана да ме види.
— Здравей, пътешественико. Опасявах се, че вече си ни забравил.
Заварих я да ме очаква, облечена в къса плисирана пола, прикриваща не много от голите й крака. Над нея бе облякла широк пуловер, безформен, така че се получаваше някаква странна смесица от бледа, разголена плът и добре опакована под вълнения пуловер топлина.
— Бях доста зает във фермата и ангажиран с още много други работи — рекох аз.
Предложих й да се поразходим с колата. Исках най-после да остана сам с нея, само с нея, извън ролите, които явно ни бяха предопределени в подредения дом на семейство Амхърст.
— Вече всичко ли е готово за твоето пътешествие?
— Мисля, че да. Вчера отидохме да напазаруваме в Уиндзор, най-вече дрехи, но взехме и някои други неща.
— Може би ще успея да дойда да те изпратя на летището.
— Ще бъде чудесно.
Няколко минути от пътуването изтекоха в пълно мълчание. Седяща тъй близо до мен, Рита изглеждаше потънала в мислите си и не обръщаше капка внимание нито на мен, нито на тъй интимната и предразполагаща атмосфера в колата, нито на моето мълчаливо бдение над нея.
— Къде отиваме?
— Мислех си, че бихме могли да се отбием до Пойнт Чипеуа.
— Но нали там хората обикновено ходят само за тайните си любовни срещи.
— Хм, да, хм, и аз съм слушал за това. Но нали твоето майче няма да ни позволи да се срещаме до следващата година. Каква скука.
— Какво сега не е наред? — най-после ме попита Рита.
— Какво те кара да мислиш така?
— Не зная. Просто ми прозвуча така, като че ли става дума за нещо много важно, когато каза, че искаш да ме видиш. Обикновено се отбиваш просто така.
— Исках да съм сигурен, че като дойда, ще те намеря в къщата. — Почувствах се неудобно, че съм толкова настоятелен да спечеля вниманието й. — Освен това може да се случи така, че цели две години да не можем да се видим. Та си казах, че трябва да имаме поне един шанс да си поговорим.
Рита ми отвърна със закачливо важен тон:
— Настана време — рекъл моржът, — да си поговорим за много неща.28
Останах искрено изненадан от тази внезапна проява на изискан литературен вкус.
— Това пък какво трябваше да означава?
— Не зная. Това е просто стих от някаква поема. Просто така ми хрумна.
— От кога си започнала да цитираш поезия?
В бързината не успях да го изрека така, че да прозвучи като комплимент, но все пак тя се изчерви от смущение, примесено с удоволствие.
— Е, може би ти не си единственият умник в нашата фамилия.
Неусетно стигнахме до входа на парка. От будката излезе служителят и аз, за моя изненада, познах в него един от моите съученици от гимназията. Тогава беше един от най-харесваните от момичетата младежи. Дори и сега от него се излъчваше същата веселост и с нищо неоправдана самоувереност. Инстинктивно ме обзе срам и набързо проверих мислено с какво може да ме компрометира, обаче той с нищо не издаде, че ме познава.
— Желая ви приятен ден, сър.
Напредвахме в пълна тишина сред огромния парк. Само двигателят на колата глухо боботеше под плътния покров от гъстите клони на дърветата, сплетени високо над главите ни. Прониза ме хладна тръпка, която навяваше униние — сред дърветата сякаш се смалявахме още повече, изгубени сред тънещия в полумрак хаос от буйна растителност и гниещи дънери. Стройният бук редом до ниската смрадлика, следвани от кленовете, всичките надвесени над нас сякаш ни принуждаваха да се възприемаме като загубили се сред гъсталака хлапета, заловени в плен от виещите се диви лози и изпопадалите сред пъновете или върху тях пречупените клони. Помня, че веднъж при една училищна екскурзия ние стигнахме до най-издадения навътре в езерото край на носа Пойнт Чипеуа, където сушата се врязваше толкова навътре в езерото, че създаваше илюзията за последния отрязък от континента. Тогава се замислих за първите пришълци, за първите европейски изследователи, довлекли се чак дотук и как преди толкова много столетия са се озовали пред тази стена от непроходими гори, за да се почувстват едва ли не като същества, дошли от друга планета.
