На стената във всекидневна висяха в рамки две въздушни снимки на фермата ни — едната е била направена скоро, след като баща ми я купил. На нея бяха запечатани очертанията на старото котелно, онова, дето изгоря после, на най-старата ни оранжерия, на хамбара, после следваше ширналото се зеленеещо се поле. Втората панорамна снимка бе от миналата есен, малко след построяването на най-новите оранжерийни блокове — онези, които бяха скрити под полиетилените. Това, което най-силно ме поразяваше, докато разглеждах двете фотографии, бе впечатлението, че сякаш принадлежат на две съвсем различни епохи: първата приличаше на филмов декор към сценарий за далечното минало — само с няколко порутени и мизерно изглеждащи постройки, които излъчваха умилителна пасторалност, задушени от волно ширналия се околен пейзаж, обкръжаващ отвсякъде сградите. Докато на втората, сградите във фермата изглеждаха съвсем модерно, впечатляващо мащабно, понеже всичко бе от бетон и от блестящ метал или стъкло. Дори и дърветата около къщата бяха различни на двете снимки — на по-новата много от тях вече бяха отсечени или поне старателно окастрени. Водоемът за напояване на първата снимка приличаше на оазис заради гъстите храсталаци по бреговете му, пък и самият той бе пълен с водни лилии. На сегашната фотография някак си се беше смалил, заради разчистените храсти и отстранените водни лилии, склоновете по брега изглеждаха оголени и само тук-там се забелязваха плевели или камари със смет. Като че ли създаденото от природата постепенно бе отстъпвало пред разрастването на оранжериите. Все едно че на мястото на онази обляна от слънчевите лъчи идилична местност ние бяхме съзидали тази крепост на съвременния напредък, като всичко що бе изглеждало по-естествено, тихомълком бе изтласкано настрани като ненужно. Може би целият наш прехвален прогрес всъщност не бе нищо повече от този процес. Той в крайна сметка ни лишаваше от някогашната отмора в простичката среда, към която сега се придържаха само мексиканските надничари, а за нас оставаха единствено спомените и копнежите по някой отдавна отминал слънчев следобед, без никакви кризи или заплахи, когато ти се струва, че тази идилия ще се продължи, докато свят светува.
Срещнах се с Рита към края на май. Вече бе на шестнадесет години, станала бе още по-стройна и гъвкава, висока като фиданка. И най-важното: доста по-женствена, но с позапазената мекота на формите от късния си пубертет. Сините й очи грееха като два опала на фона на гарваночерната й коса. Между нас през последните години постепенно бе започнала да се издига бариера заради моите все по-редки посещения в дома на семейство Амхърст. Но имаше и още нещо, свързано с нейното донякъде преждевременно съзряване. Детското у нея, което някога изглеждаше като нейно съкровено притежание, както и дребнавите й претенции да поддържаме дистанция заради разликата в годините ни, все още отчасти се бяха запазили, но сега изглеждаха странно смесени с новите промени в нея. Благоприличието, характерно за нашето общуване, все повече навлизаше в нормално русло, както става при всички зрели хора, и въпреки това си оставаше потискащо за мен. Сякаш в мое присъствие Рита скриваше съществена част от себе си, като не се показваше така весела и общителна, каквато, ако поискаше, можеше да бъде, а се оттегляше зад възпитаното отношение към госта си.
— Африка ли? Толкова диво ми звучи! Да не би да става дума за някакво мисионерство или за нещо подобно…
— Не е точно това. Никаква религия не е замесена в това начинание.
— Но пак си звучи страхотно. Много ми се иска и аз да направя нещо подобно.
Ала накрая ми се стори, че дори и нейното искрено любопитство за плановете ми се поизпари, досущ като на всички останали от семейството. По-скоро ми се струваше, че тя се насилва да се държи любезно, може би като последица от строгите уроци по добро възпитание, които бе получила от г-жа Амхърст.
— И така, как са нещата при теб?
— Добре са, в общи линии.
Оказа се, че тя и Елена щели да прекарат лятото в Англия, заедно с г-жа Амхърст и нейното семейство.
— Това е само за да се запознаем със семейството й и така нататък — рече ми тя, като за разлика от мен не отдаваше голямо значение на това събитие. — Макар да очаквам да се окаже голяма скука.
— Не зная. На мен пък ми звучи страхотно.
Това посещение ме изпълни с познатото униние. Очакваха ме дълги дни и дори седмици далеч от Рита, в които дори нямаше да си спомням за нея, а това ме караше да се чувствам виновен, защото отделях твърде малко време за нея в иначе лишеното си от емоции ежедневие. Но всеки път, когато я виждах, в мен сякаш бе докосван някакъв оголен нерв, някаква стара и все още незараснала рана, сякаш мрачната сянка на Рита засенчваше всичко останало в съзнанието ми.
