Беше пъхнала в плика и една своя училищна снимка с надпис отзад „Горещо“, макар че изглеждаше по-скоро вдъхновена — леко наведена напред и усмихната, с изписан на лицето си непознат за мен патос, като клепачите й бяха спуснати заради блясъка на светкавицата, а челото й бе обсипано с дребни пъпчици. Като я видях, усетих как нещо в мен трепна при вида на нейното преднамерено самоизтъкване, показващо почти неприкрито какво желае; като че ли аз отново не я бях разбрал, люшках се от едната крайност в другата, докато тя беше простодушна като всяко шестнадесетгодишно момиче; беше моята сестра, която трябваше да пазя от собствените й неясни опасения и незрели надежди.
Започнахме да си пишем по-редовно, като си разменяхме писма на всеки два или три месеца, според възможностите на толкова нередовната поща. Писмата на Рита постепенно ставаха все по-сложни и по-смислени: това, което отначало ме порази в тях, бе простодушието, в което обаче се прокрадваха нотки, които сондираха на мнението на събеседника — първия уклончив маньовър, породен от стремежа към интимност. Е, дори и сега тя си оставаше винаги предпазлива, правеше ред уговорки и се стремеше да поддържа неутралния тон между нас, като все пак допускаше малко цинизъм относно теми, които не изглеждаха толкова неподправено горчиви, а по-скоро бяха израз на инстинктивната й сдържаност спрямо мен. Противопоставянето й на опитите да направя истините за нейния живот свое достояние още повече засилваше моя интерес към всичко свързано с нея. Но какво точно се криеше в неуловимо крехката тъкан на недоизказаното от нея; в емоцията, която изглежда се оформяше между нас; в разкъсването на емоциите на късчета, чиито дефиниции се криеха в оставащото скрито в мълчанието. В дъното на съзнанието ми вече се загнездваше опасението, че нашите писма ме подтикват към някакво потайно оттегляне; седмиците се нижеха равнодушно, след като изпратех поредното си писмо, аз оставах единствено с бавното, но приятно очакване и с опасенията какво ще съдържа нейният отговор.
Писмата от баща ми пристигаха по-рядко и по-непостоянно. Няколко седмици след пристигането ми в това африканско училище му изпратих кратко писмо, като изброявах само сухите подробности около настаняването ми тук. Пишех само на английски, като адресирах писмата си заедно до баща ми и леля ми, дори имената им надписвах на пликовете едно под друго: Марио Иноченте, Тереза Иноченте, но нищо повече не добавях, защото не исках да ги свързвам по-интимно. Донякъде се надявах да не дочакам отговор на всяко подобно писмо, но се случваше, макар и след месеци, да пристигне писмо от баща ми, съдържащо редове като следните:
„Синко, пиша ти в отговор само пет реда на инглийски, ама щото моят инглийски е тъй несъвършен, остава да се надявам само, че ще ми го разбереш. За момента тук всичко е окей. Иска ми се да можеше да прекараш една седмица у дома и да опиташ виното, което направихме, щото наистина добре стана тази година. Реколтата в уранжерията е почти обрана, ама може би таз година ще да е последната, дето ще събираме урожай есенес, че не падат много пари от таз работа.“
В останалата част от писмото си той бе продължил направо на италиански, като тонът му бе по-стегнат, но и помрачен. Следваха думи и цели фрази, които не успявах да проумея, изгубени сред еднакво закривените обрати на мисълта му: той си мислеше за мен, получаването на моите писма го правеше щастлив; но после идваха някакви неясни редове, изобилстващи с фрази като „Ti voglio tanto bene“, което буквално означаваше „Желая ти доброто“, но на мен те ми звучаха доста по-изразително, всъщност едва ли не като еквивалент на „Много те обичам“. Това бе ритуална, в смисъл, общоприета фраза, но все пак ме прободе като обвинение.
