По-късно, когато възстановявах целия кошмар в съзнанието си, най-изненадващо си спомних, че първо си помислих за Рита. И едва тогава осъзнах, че след размяната на писма между нас тя се бе превърнала, макар и единствено благодарение на писмата ни, в моята неизменна духовна компаньонка, така че всяко събитие в моя живот по някакъв начин се свързваше с мислите ми за нея. Може би за пръв път истински страдах за това, как, за мое най-голямо съжаление, между нас всичко се обърка. Сякаш бях пропуснал най-простите неща, най-лесните възможности. Можеше някак си да се уреди да споделяме дните си, да бъдем много по-човечни, не би ни коствало толкова много да бъдем себе си.
Реших да удължа договора си за работа в училището с още една година. Позволено ми бе едно безплатно пътуване до дома в Канада, обаче вместо това аз предпочетох да взема парите за него, като прекарах лятото, припичайки се на знойното екваториално слънце на един малък остров край кенийското крайбрежие — последната дестинация по прашния крайбрежен път на север от Малинди. Когато се върнах на работа в края на лятото, ме налегна тежка малария, сякаш страната бе станала някак си прекалено реална, след като бях избрал да остана тук за трета година. Сега ми изглеждаше още по-окаяна и неуредена, тъй че ми се струваше и по-трудна за понасяне. През същата есен имаше избори, някакъв преход към цивилно управление, макар че помпозните обещания бяха единственото, което се бе оказало ново в тази изостанала държава. Изборите дойдоха и отминаха, но се промени май само едно: войниците по пропускателните пунктове постепенно бяха заменяни с цивилна полиция. Моята малария в края на краищата не се оказа резултат от високата заболеваемост в страната, а по-скоро последица от непрестанните ми усилия да се изолирам от всички, да се потапям в усещането, че моето присъствие тук е плод на случайното ми пристигане в тази страна — грешка, която бях допуснал, без да се съобразявам с това, че доколко ще бъда доволен от престоя си тук, ще зависи от илюзията, която ще подхранвам в себе си; че тук водя някакъв реален живот, към който в бъдеще надали ще пожелая да се завърна. В началото на септември ме привлякоха да подпомагам една група от нови доброволци и те ми се сториха като хора от друга раса, с толкова свежи лица, преливащи от любопитство, честни и почтени, амбициозни, все още ухаещи на своя разумен и здравословен северняшки живот. Това, което ме порази в тях, бе фактът, че животът у дома продължаваше в мое отсъствие, че ме заплашваше вероятността след завръщането ми там да се окажа в ролята на чужденец.
В „Мейфлауър“ първите двама американци си тръгнаха, за да бъдат сменени от друг американец, който бавно, но неотменно ставаше все по-огорчен и по-трудно разбираем. После друг кандидат зае мястото му.
Така се случи, че започнах по-често да се срещам с англичанката Кейт Таунсенд, като чрез нея успях да навляза в света на белите емигранти тук. Тяхното общество можеше да ми послужи за компания до края на пребиваването ми, за сближаване, както при затворниците, споделящи килиите на един етаж в затвора. Кейт бе известна в училището със списъка на мъжете, с които бе имала връзка, предимно местни бизнесмени, но от по-богатите, като дори и сега се случваше някой от тях да паркира волвото или мерцедеса си дискретно, за няколко часа или дни, под дърветата, хвърлящи сянка край нейната къща. След това Кейт споделяше с нас какви подаръци е получила. От един от своите обожатели тя имаше син. Той бе кръглолик и мургав, но русата коса бе наследил от майка си, макар че тя бе толкова ситно къдрава, че момчето приличаше на херувим. Според признанията на Кейт баща му не бил стока, с месеци не се мяркал насам и на всичкото отгоре имал вредния навик да взима от нея пари назаем, които все забравял да върне. Но тя като че ли бе привикнала с този ред на нещата — такъв, че да й позволява да поддържа крайно гъвкави семейни ангажименти, които в този регион на света се възприемаха като нещо едва ли не общоприето. Тук действително често се срещаха жени без мъже в домовете си, които сами отглеждаха децата си, разчитайки само на своите доходи и устройващи си свой независим живот. В това като че ли се криеше едно от най-големите противоречия на нейния живот, едновременно екзотичен и все пак напълно земен. Белотата на кожата й често се оказваше от решаваща роля, само че тя експлоатираше това свое предимство, без да му отдава специално значение, без да се замисля в какво се корени неговото въздействие.
