В отговор аз му изпратих доста редове, изписани със същия безстрастен тон, като на практика нищо конкретно не казвах, а просто запълвах страниците. Обаче в следващото си писмо той продължаваше да се придържа към същия шаблон, започваше с поздравите и пожеланията си към мен, които сигурно вече бе наизустил, а после рязко се отклоняваше към болезнените емоции. Понякога без никакво основание се случваше да се долови нещо по-обобщаващо в тези внезапно изникващи декларации, тъй като той много слабо ме познаваше; и все пак от тези редове мен отново ме обземаше познатото отчаяние. Мислех си за него как сяда пред бюрото, за да напише писмото, как ръката му се бори с перото, с празния лист, и не можех да понасям мисълта за суровото му съществуване, за неговия едва ли не изчерпан живот, с който аз все още се чувствах обвързан, макар да го бях напуснал чрез заминаването си за Африка.
Така между нас двамата за известно време се утвърди тази особена кореспонденция, това странно редуване на ангажираност и избягване. Неговите писма, всички изпълнени само с внимателно подбрани италиански изрази, явно запомнени от него още през училищните му години, продължаваха да се нижат като сложна плетеница, в смисъл, че понякога бяха удивително прями, а друг път — точно противоположни по дух; честни или не, те бяха агонизиращо неподправени и все пак като че ли кръжащи около нещо недоизказано. Докато аз просто продължавах да се придържам към кухите реплики, изписвани отначало на моя опростен английски, а после от време на време и на италиански, като заимствах фрази от затвърдените в неговия стил, стремейки се да създам някаква илюзия за общ език между нас. Но той като че ли се опитваше да стигне до някаква по-пряка конфронтация.
„Натъжи ме — писа ми той веднъж — като узнах, че не цениш живота, който се опитах да уредя за теб.“
Тогава се опитах да му отвърна прямо и напълно откровено, като в същото време не преставах да се стремя да бъда внимателен с него и недвусмислено ясен. Изразих гордостта си от това, което той бе постигнал, както и своята благодарност за възможностите, които ми бе осигурил; ала той май не бе схванал, че това е най-същественото в писмото ми, защото се бе втренчил да издирва в редовете някакво мое скрито намерение за по-друга оценка на неговия жизнен път.
„Синко, ти казваш, че оценяваш това, което съм сторил, а пък аз се моля Богу да ме дари със сили да ти повярвам, но тъкмо сега така ми се иска никога да не бях дошъл в тази страна, щото туй бе най-голямата грешка в живота ми и вече двадесет години аз продължавам да си плащам за нея. Има толкова много неща, които се случиха, ама за тях ти нищичко не знаеш и някога може би ще трябва да ги узнаеш, но се моля Богу тогава да ми спести страданията, ако ти ми простиш и запомниш само, че съм се опитвал да сторя най-доброто по силите си, но аз съм само едно човешко същество, така че каквото и да се случи, завинаги ще си остана твой баща.“
Накрая тези резки колебания в емоциите му започнаха да ми дотягат. Скритият в тях упрек, че съм го зарязал, ми се струваше неоправдан, защото пренебрегваше всички усложнения на недоизказаните емоции между нас. Но ако все пак имаше нещо искрено, това бяха неговата болка и неговото съжаление, но те някак си разреждаха заради колебанията му. Ако би могъл да ми каже всичко това в лицето, то тогава в тях можеше да се открие някакво достойнство; но както по всичко личеше, той ставаше все по-обсебен от собствените си страсти, достигайки до болезнеността, към която се бе придържал през целия си живот, но която сега бе започнал да губи, а това бе единственото, което му бе давало някаква опора, то бе ограничение, с което той толкова отдавна бе свикнал да съжителства.
