Допуснах грешката да спомена на Рита за тези писма от баща ми. „Може би ние бяхме донякъде несправедливо сурови в преценките си за него“, писах й аз. Или бе нещо от този сорт, но със същия краен ефект. „Очевидно той е бил измъчван от дълги години и затова сега толкова се окайва и страда от разкаянието си.“ Само че в отговора на Рита нямаше нито дума, посветена на него. Започнах да се опасявам, че макар и неизказано, тя всъщност ме обвиняваше, че се държа прекалено кавалерски с него. В тона на писмото й се прокрадваше нещо ново, нещо кухо, ако мога да кажа така. Някакво въздържание. Сравних това писмо с останалите, изпратени от нея, но не успях ясно да проумея какво се бе променило и затова реших да оставя всичко така, както си бе, разчитайки времето да уталожи вълненията; следващите ми писма започнаха да избягват това, за което явно не биваше да споменавам, а пък нейните допълнително заобикаляха отговорите на моите увъртания.
Накрая кореспонденцията ни започна да буксува. Паузите между писмата се удължаваха; самите писма постепенно ставаха все по-фалшиво приятелски, по-повърхностни. Вече липсваше ясна отправна точка за това как бих могъл да изказвам чувствата и мислите си, след като несъмнено всичко се бе променило, при това безвъзвратно, за да остане само това мудно охладняване, този толкова инстинктивен, постепенен обратен завой. Сякаш това, което й казвах за баща ми, всъщност не бе най-важното, а просто маркираше дистанцията, която винаги бе съществувала между нас, дистанция, белязана като с пунктир от илюзията за интимност. Отначало тя ни бе служила като спасителен пояс, но внезапно бе станало ясно, че за всеки от нас другият е все едно непозната личност. Цялата насока на кореспонденцията ни започна да се изопачава: това, което досега си бяхме споделяли, изглежда вече не бе чак толкова съществено в живота ни, колкото отсъствието на единия от живота на другия. Това предпазливо оттегляне от всичко засягащо и двама ни, за което можеше да се говори макар и косвено, тя отхвърляше със своето инстинктивно задействащо се благоразумие, а аз, благодарение на дистанцията между нас. Схващах, че тя вече бе решила да ме държи настрани, гледайки на мен като на по-голям брат, способен да раздава поучения, докато аз се превръщах чрез писменото слово в личността, която бе липсвала в моя живот.
По времето, когато вече ясно разбирах и признавах пред себе си промяната в нашите отношения, някакъв дребнав перверзен подтик в мен ме тласна да изпитам нещо като облекчение, че ние действително сме започнали да се отдръпваме назад, всеки в своята изолираност, при това още по-предпазливи и по-контролиращи се. Вече ми бе трудно да си спомня за първите плахи обещания, изказвани в нашите по-ранни писма; за усещането, че напредваме към някаква предстояща скоро кулминация; всяко писмо сега започваше да прилича на ново начало, понеже нищо не приемаше за дадено и като че ли се стремеше само да поддържа един чудесно балансиран неутралитет. Сега писмата на Рита бяха посветени предимно на нейните оплаквания от живота в Мърси, от неговата назадничавост и скука, но тя някак си съумяваше да се абстрахира от това, възприемайки позата на безчувствена и гледаща хладно на света около себе си девойка. Това, което доскоро служеше като основа на нейните саморазкрития и на нейния сарказъм, внимателно подбираните и увъртания, сега просто бе започнало да гасне. Най-силно ме порази това колко много нейният тон започваше да напомня за моя — ироничен, отчужден и неводещ към нищо.
Една сутрин намерих змия в кухнята си. Може би бе влязла през прозореца или някак си се бе промъкнала под дървения му капак. Бе се свила на кълбо вътре в кухнята, върху летвите на решетката под прозореца. В полумрака не я забелязах, докато някакво бегло движение не привлече погледа ми. Тя се бе оказала само на броени сантиметри от мен, когато бях отишъл да побутна с летва дървения капак, за да го открехна и да позволя на светлината да проникне. Моментално се отдръпнах назад като ужилен, сърцето ми бясно се разтуптя, защото змията сега се очерта съвсем ясно пред очите ми, дълга, тънка, може би беше мамба, от онези, най-смъртоносните. За миг през пламналия ми мозък прехвърчаха хиляди мисли, явно трябваше веднага да я убия и все пак нещо ме накара да се усъмня дали ще успея да се възползвам от някакво свое несигурно предимство. Все едно че някакъв пратеник бе изскочил от моето минало; само че змията си оставаше там, където я бях заварил, кротка, обаче будна, спокойно извъртаща сплесканата си глава, явно усещаща моето присъствие. За миг в кухнята като че ли надвисна абсолютна неподвижност, аз бях в единия край — змията — в другия, втренчено гледащи се един друг. Накрая змията достигна май до някакво решение, защото потрепна за миг и скоро след това изчезна.
