Магистралата 76 служи и за главна улица на градчето, само че там носи името „Сейнт Мери стрийт“. Къщите в Мърси се простират от двете страни на тази улица. Въпреки калта през зимата и ранната пролет цялата местност е известна с името Сън Парлор1. Шосето се спуска откъм големия разклон на магистралите северно от градчето, после пресича магистрала 3 или стария път Талбът, за да оформи четирите краища на Мърси и да свърши на няколкостотин метра от водата край дока в пристанището на Мърси. Дадените на концесия пътища се разклоняват от магистрала 66 с геометрическа точност, сякаш някакъв великан е грабнал грамаден молив и линия, за да разграфи тази пустош на еднакви квадрати. В Италия пътищата винаги криволичат невъобразимо и се вият според особеностите на терена, особено ако е силно пресечен, та накрая се превръщат в част от него, обаче тук битката с природата като че ли е била много по-свирепа, залозите — по-високи и необходимостта от доминиране над природата — доста по-неотложна. Само два пътя нарушават шаблона. Единият е старият път Талбът, който лъкатуши сред мрежата от пътища на концесия, като понякога следва от дистанция извивките на бреговете на езерото, но другаде без никаква видима причина внезапно се извива на север или на юг според отдавна забравените замисли на неговите създатели — самите те отдавна забравени от сегашните местни жители. Също толкова капризно се вие и магистрала 13, която свързва на север поредица крайбрежни селища, преди да стигне до Пойнт Чипеуа и да свърши най-неочаквано на входа на резервата, известен като Национален парк „Пойнт Чипеуа“.
Първите италианци в Мърси са пристигнали преди войната и са изкупили много от фермите около езерото, предимно по протежение на магистралата, наричана от местните хора Сийклиф или Крайбрежен склон, защото по тези места брегът е по-висок с 15–20 метра от другите зони край езерото. Други италиански заселници се установили край тези ферми, пак покрай брега или по на север, чак до стария път Талбът, т.е. доста по на запад от градчето. Земите им достигнали чак до хълмовете, издигащи се в далечината, и техните извивки смътно наподобяват очертанията на бреговата линия. Впоследствие узнах обаче, че баща ми купил ферма още по-далеч на североизток, чак към третата магистрала, отдадена под концесия. Ние се оказахме единствените италианци, живеещи на изток от магистрала 76, близо до съседното градче Масакис. След около една година все пак купихме една ферма край странични пътища 12 и 13, откъдето до Мърси се стигаше след изминаването на пет или осем километра според това по кой от тези пътища ще се върви. От дъното на задния двор се виждаха стените на консервната фабрика в Сън Парлор, върху които бяха нарисувани грамадни реклами на цигари „Капорал“. Стените бяха иззидани с избледнели от годините червени тухли. Къщите в покрайнините се отличаваха с белите дъски по фасадите си. Над тях се извисяваше камбанарията на църквата „Сейнт Майкъл“, онази с поолющената хоросанова мазилка. Фермата изглеждаше самотна, далечна и от всички забравена, сякаш не принадлежеше към това градче. Имаше нещо странно в гледката на толкова много къщи, пръснати сред околността, прекосявана от тези идеално прави шосета, като някакво застинало в очакване приказно царство, враждебно настроено към всички новодошли. Пейзажът потискаше с това, че бе изцяло равнинен — без нито едно възвишение, така че погледът да може да достигне по-надалеч. Може би това именно пречеше да се открои по-осезаемо всеки детайл сред обкръжението на останалите. За възприятията оставаше само безкрайното, често хаотично повторение на едни и същи елементи от пейзажа. Тази необятна отвореност в крайна сметка действаше потискащо, като те отблъскваше от света. През първите седмици от престоя ми във фермата се появиха неколцина посетители, които на мен, седемгодишния хлапак, ми се сториха не придошли просто по шосето, а сякаш бяха пренесени дотук безкрайно отдалеч през някаква шеметна пропаст, която бе огромна като океана, но празна и зловещо зееща.
