Нашата къща, цялата обкована с бели дъски, през първите дни ми приличаше на строеж, някога замразен и после забравен, понеже всичко навред изглеждаше отдавна изоставено и запуснато. Баща ми се беше подготвил за пристигането ми, но не стана ясно дали се е посветил на приготовленията от няколко месеца или седмици, или само през последните дни. Тук-там личаха следи от неговите усилия — бяха добавени няколко нови чинии в кухненските шкафове и една мръсна кърпа на окачалката в банята — сякаш той бе тук само сърдит пришълец, готов всеки миг да напусне това място. Притихналата къща сякаш все още очакваше някакъв по-значим жест от него, който да наруши хладното спокойствие. Все пак не мога да отрека, че някои от мебелите отговаряха на всички изисквания на тогавашната мода, особено бляскавата хромирана кухненска маса (каквато никога дотогава не бях зървал), карираните керамични плочки, светещите от белота хладилник и печка, а също и всекидневната с нейната украса като по каталог. В нея не липсваше нищо, а на видно място бяха диванът и неговият фотьойл, внушителни, макар и вече леко поизносени и избледнели. Подредбата тук се оказа доста по-различна от това, с което бях свикнал във Вале дел Соле; тук бяха приютени десетки загадъчни за мен вещи. На първо място радиоапаратът над хладилника, който загряваше бавно и скалата му постепенно светваше все по-ярко. Или телефонът, чието далечно бръмчене ми напомняше за жуженето на насекомите, неспирно кръжащи край хълмовете около родното ми село. Но ако в тази нова за мен къща царуваше някакъв дух на „информираност“ относно пристигането ми, той като че ли не се бе вселил в предметите, които въпреки че в по-голямата си част бяха новост за мен, не създаваха усещането за топло посрещане на новодошлия. Не желаеха да споделят с мен своите истории, а оставаха упорито приковани към местата си, като вещи, които са решили да ти обърнат гръб. Единственото, което не споделяше тяхното поведение, бяха ароматите в къщата — слабият мирис на нафталиновите топчета и сладникаво ухаещата ръжда, както и нещо миришещо по-другояче. Това не беше простият мирис на пот или на хляб, а определено беше човешка миризма, просмукала се в мебелите, в кухненските шкафове и в килерите край кухнята, в завесите от крепон, оставени дръпнати край прозорците. Тези миризми се прокрадваха навред и понякога насаждаха у мен усещането за странна пустота и мрачна потиснатост, усещане, което ме подтикваше да се замислям за тези, които някога са живели на това място, но са го напуснали много преди нас.
В деня след моето пристигане едно момиче, наричащо се Джелсомина, пристигна да живее при нас, за да се грижи за бебето. Във влака неловките опити на баща ми да се грижи за бебето, като че ли с магическа пръчка привлякоха всеобщото внимание. Жените от съседните седалки се скупчиха около нас, за да се надпреварват да гукат на сестричката ми разни безсмислени бебешки възгласи. После се заредиха безчет приказки за кърменето и повиването на бебетата, докато баща ми, свит в ъгъла, мрачно мълчеше. По едно време той не издържа и отиде да доведе Джелсомина. Тя беше дъщеря на чичо Алфредо — братовчед на баща ми. Още помня посещението на чичо Алфредо при майка ми във Вале дел Соле през миналата есен, след което започнаха нейните главоболия. Помня още, че тогава той се бе завърнал от Америка с модерен костюм. Но кой знае защо сега продължаваше да ми говори като на съвсем малко дете:
— Помниш ли чичо Алфредо? Я виж ти колко си пораснал. А аз те помня ей толкова малък като зелка.
Неговата приветливост изглеждаше пресилена, леко нагарчаща и явно предназначена повече за баща ми, отколкото за мен.
Джелсомина беше слаба, тънкокрака и вечно намусена, мургава като хлапачките от махалите, които понякога се вясваха в нашето училище във Вале дел Соле след дълго спускане по склоновете на хълмовете. Отначало тя също се държеше доста странно с мен. Сигурен бях, че сме се виждали още в Италия, дори смътно си я спомнях от събиранията на бащиния ми род в Кастилучи. Само че тя с нищо не показа, че се познаваме, сякаш откакто се бяхме преселили тук, в Канада, вече се бяхме преродили в съвсем други личности.
— Аз само ще помагам, докато отново ме вземат на работа във фабриката — рече тя, като явно се стараеше да изтъкне колко отдавна пребивава в тази страна. Аз обаче много добре знаех, че миналата есен баща й я бе довел заедно с цялото си семейство. — Доскоро работих там, но един от ингелезите уведоми началника ми, че още нямам шестнадесет години и че било незаконно да ме вземе на работа. И това е само, защото не могат да понасят, когато някой италианец започне да печели същите пари като тях, проклетниците, дето са дошли тук само преди сто години.
