Тези първи седмици в Мърси бяха за мен като пътуване сред гъста мъгла — всичко наоколо ми изглеждаше някак си призрачно, като само за миг застиваше на фокус пред погледа и после отново се замъгляваше. Същото бе и с хората — като че ли се отбиваха, за да ни видят, ала познатите лица на селяни от нашия край изглеждаха странни, бяха мрачно сдържани като на погребение. Челно място сред тях заемаше моят баща. Когато дойде да ме вземе в Халифакс2 след края на плаването, ние двамата с него поехме с влака на дълъг път. Бяхме сами в купето, а бебето беше отделено в кошче, което веднага незнайно откъде се появи на пристанището. След онези пет години, през които баща ми бе отсъствал от моя живот, сега ми изглеждаше като странник, който няма нищо общо с мен. Беше ми напълно чужд, в негово присъствие се чувствах вечно притеснен и объркан дори и когато само си седях кротко до него. Сякаш постепенно някаква сянка се простираше не само между нас, но и вътре в мен, така че скоро вече виждах в него само тази сянка.
През тези първи седмици понякога се пробуждах внезапно посред нощ и за миг се усещах съвсем изгубен в мрака, неспособен да си спомня нито в кое легло съм, нито къде е дори столът до него. В такива мигове съзнанието ми приличаше на огледало, отразяващо мрака на стаята, който ме обгръщаше от всички страни. Нито следа дори не оставаше от мислите ми, от миналото, усещах само този мъчителен, внезапно връхлетял пристъп на паника и ужас. Това бе единственото, с което съм запомнил онези тягостни дни, прекарани в кораба и след това във влака, а накрая в тази ферма. Задълго оставах да лежа така, изчаквайки паниката ми да стихне, докато стаята около мен се въртеше в някаква неясна омая. Мислех си после, че мрачината, в която бях потънал, прилича на смъртта; че само съм сънувал, че съм умрял, макар че по-късно продължавах да си спомням образите, споходили въображението ми, преди най-накрая да се унеса в черен като океана сън, непробуден и тежък. Всъщност ме плашеше не толкова мигът, в който затварях очи, а следващият, когато ги отварях, след което пак трябваше да се завърна в този странен, нов свят, сред който се чувствах безкрайно изплашен като новороден.
Земята на баща ми — всичко на всичко малко над дванадесет хектара — беше разполовена от един поток, който си беше проправил русло сред землището на всички ферми покрай концесионната магистрала номер 3. Терените по двата бряга на потока бяха леко наклонени, така че оформяха малка долина. Отвъд нея се простираше открито поле, по нищо неразличаващо се от околните полета, които го обграждаха.
За това, което е ставало там в миналото, може да се добие представа единствено, ако плугът изрови от браздата нещо старинно — например ръждясал накрайник от стрела или някаква много по-древна вкаменелост. Фермата, с нейните странни сгради и съоръжения, с големия хамбар и с пещта за хляб край него, с водоема за напояване, с оранжерията — тази стъклена къща, с рамки от бяло дърво, обраслите с плевели алеи и изцапаното със сажди котелно помещение съставляваха един малък свят. Свят със своите типични белези и множество странности, които често са плод от многовековните усилия само на една фамилия — досущ като селцата, накацали по скалистите склонове край Вале дел Соле. Когато пристигнах за пръв път във фермата, всичко там ми се стори спретнато и подредено. Оголени дървета се издигаха покрай двете страни на алеята за автомобили, онази откъм главния вход. Малкият двор, оформен от къщата, гаража и пещта, приличаше на изглед от картичка, без ясни размери, нереален дори. Може би всичко тук някога е било подредено от някакво дете, но дете титан, на което просто му е скимнало да забучи като някакви гигантски играчки тук — дърво, там — къщата, край нея червенеещия се тухлен хамбар. Покривите на оранжериите по време на пристигането ми бяха закачулени с тънък слой сняг, което ми напомни за сладкиши, посипани със захар. Дори ми хрумна, но само в първия миг, че тези квадрати са някакъв таен код, макар да бяха просто местата, където стъклата бяха счупени и снегът беше пропаднал вътре през тях.
