Чичо Алфредо и жена му Мария надонесоха в нашата къща много вещи за домакинството — тенджери, тигани, дъска за търкане на дрехи при прането, буркани пълни с доматен сок, купчина пелени за бебето. Другите наши сънародници от околността също ни посетиха. Всички те знаеха името ми, но аз трудно си спомнях кои бяха те. Не можех да ги свържа нито с някоя местност край Вале дел Соле, нито с някой момент от миналото. Поднасяха подаръците си направо на Джелсомина, с което тихомълком изтикваха баща ми на заден план. По едно време той й нареди да донесе бутилка вино и чаши за гостите. Поговори малко с тях, но съвсем вяло, след което отново го налегна мрачното настроение и изражението на лицето му пак се промени. Сега по нещо приличаше на мъжа, който пътуваше до мен във влака — онзи, който по някакъв мъчителен може би за него начин се бе оказал мой баща. В други случаи той само седеше мълчаливо край ъгъла на масата, оставяйки гостите да разговарят помежду си.
В къщата имаше две спални: едната до килера, а втората до всекидневната. Баща ми спеше в първата, в легло с метална решетка вместо табла, чиито пръчки неволно напомняха за прозорчетата на затворническите килии. Джелсомина, заедно с бебето, и аз си поделяхме двойното легло в другата спалня. Въпреки тази близост ние двамата рядко разговаряхме — като че ли самата къща налагаше върху нас отпечатъка на своята смълчаност, сякаш продължаваше да ни контролира. Дори и бебето не вдигаше много шум. Невиждащите му очи се опитваха да съзрат света сред някакво непоклатимо спокойствие, което поне на мен ми изглеждаше неестествено. Често се случваше посред нощ бебето да се събуди и да започне да реве. Още сънен, аз само следях с премрежен поглед как Джелсомина мълчаливо се надигаше от леглото, за да му поднесе бутилката с мляко. Понякога и аз отивах с нея до кухнята, за да й се любувам, докато тя хладнокръвно и умело се справяше с всичките си задължения. Няма да забравя как шеташе неуморно из стаите, без да се смущава от каквото и да било — нито от изобилието от порцелан, нито от хромираните кранове, нито от черните котлони на печката, които бавно се зачервяваха, докато се нагреят. Млякото, което използваше, се доставяше от местния млекар в големи, плътно напълнени чак догоре бутилки — всяка сутрин той, без дори да ни се обажда, ги оставяше в преддверието към задната врата. Но преди да затопли поредната бутилка с мляко, Джелсомина винаги добавяше в нея няколко щипки захар. Щом бутилката станеше готова за бебето, тя първо притисваше биберона до ръката си, за да провери дали е топъл, после чевръсто гушваше бебето в сгънатата си лява ръка, ама с такава невероятна ловкост, сякаш от много години само с това се беше занимавала. Всичките й движения бяха толкова удивително уверени и плавни, че изглеждаха изцяло диктувани от интуицията й. Но все пак понякога се случваше в действията й да се долавя и известна напрегнатост или по-скоро припряност, която ми се струваше по-малко полезна за бебето, отколкото тишината, царуваща в къщата.
В тези месеци баща ми още работеше на смени в консервната фабрика, така че се свърташе във фермата малко. На мен поне ми се струваше, че той се появява тук като призрак, в чието присъствие никога не можеш да си сигурен, ала въпреки това продължава да ни безпокои, също както онази тъй странна миризма на къщата. В просъница често чувах как двигателят на пикапа му започваше да бръмчи още посред нощ. Проблясването на фаровете за миг осветяваше спалнята като в призрачен сън. На сутринта ме събуждаха ударите на неговия чук. Като се надигах от леглото, винаги го заварвах вече излязъл на тясната пътечка за пешеходци, привел гръб, за да се покатери на стъкления покрив на една от оранжериите. Въобще не го бях чул кога се е прибрал. Най-после Джелсомина като че ли започна да открива някакъв смисъл в неговите ходове. Веднъж дневно — понякога сутрин, друг път следобед или дори вечер — тя зареждаше една голяма сребърна табла (от онези, дето ги използват за поднасяне на храна), със сандвичи, завити в амбалажна хартия и ги оставяше на едно от стъпалата към задната врата. Всеки път тези сандвичи изчезваха от там, когато пикапът на баща ми потегляше по автомобилната алея, за да излезе на улицата. След няколко часа таблата пак се връщаше на мястото си на стъпалото, но изпразнена. По-късно на Джелсомина й хрумна да зарежда прибори и чинии на третото място на кухненската маса, макар то да оставаше незаето. Понякога се случваше да изтече цял ден, без баща ми дори веднъж да прекрачи прага на къщата. По-късно, вече в ранните часове на нощта или най-рано, преди да си легнем в спалнята, ние виждахме как светваха лампите в котелното.
