Щом пристигнехме в училището, първо ни повеждаха към църквата „Сейнт Майкъл“ — контрастът между разпуснатата атмосфера в автобуса и просторните мащаби на това свято място беше внезапен. Този свят, който беше изолиран от всичко наоколо зад виещата се като верига ограда, се отличаваше с белите си сгради, струпани нагъсто една до друга. Тук царуваха други правила, властваше друга логика. Сестра Джаксън, първа помощничка на пастора, ни посрещаше сутрин долу, край стъпалата пред църквата. От двете страни на централната пътека ни очакваха други две сестри. Момичетата сядаха на скамейките отляво, а ние, момчетата — отдясно. Подреждаха ни по класове, най-малките най-отпред, така че главите ни се извисяваха в постепенно нарастващ наклон от олтара към външната порта на църквата. По време на службата дежурните монахини като зорки стражи бдяха край напречните пътеки. Някои от тях, особено по-възрастните, дори носеха със себе си дървени пръчки, с които много бързо успяваха да те шляпнат по врата, ако не се подаваш на изискването за тишина или ако неусетно си задрямал на скамейката.
Църквата се извисяваше с високия си дъговиден покрив, който създаваше впечатление за празнота, която сякаш не може да бъде запълнена. В църквата във Вале дел Соле скамейките бяха разположени толкова близо до олтара, че дори можеха да се видят капчиците пот по горната устна на падре Николо, които приличаха на наниз от маниста. Но тук олтарът беше издигнат над нефа с няколко стъпала и беше отделен с нисък мраморен парапет, пред който богомолците коленичеха за светото причастие или заставаха там в случаите, когато напречният неф бе пълен с хора. Олтарът, от зеленикав и кафеникав мрамор, беше украсен от двете страни с висока до тавана мозайка, изобразяваща ангели с блестящи мечове в ръце. Ангелът отляво беше с пурпурна тога, а другият отдясно — със синя. Именно те ни посрещаха всяка сутрин като каменни часовои. Аз все си мислех, че този, който беше загърнат в пурпур, а в нозете му се гърчи змия, свита на кълбо, не е архангел Михаил, а самият Луцифер — толкова суров, неумолим и дързък изглеждаше той, че нямаше никакво съмнение — именно той бе предизвикал архангел Михаил за върховната битка на ангелското войнство в небесата.
В службите се редуваха монсиньор Фелан и отец Маккинън — директорът на училището, припрян, чевръст и много енергичен. Когато пред олтара проповядваше монсиньорът, на нас, учениците, ни се струваше, че службата в този ден ще се проточи безкрайно дълго — толкова бавно и монотонно каканижеше той, пък и начесто си позволяваше дълги паузи между частите на службата, докато пръстът му обхождаше редовете на обемистия католически требник с червена подвързия. Накрая, щом ни благословеше с кръстния знак, изписан във въздуха от треперещата му ръка, цялото паство забръмчаваше заради натрупаната и толкова дълго потискана енергия. Но аз нямах нищо против тези утринни служби, когато гласът на монсиньора отекваше сред пукота на високоговорителите под високия свод на църквата, защото тогава светата обител ми изглеждаше като убежище, в което моят майчин език не се издигаше като пречка срещу мен и подобните на мен имигранти от романски произход.
Дори можех да си позволя да се отпусна сред познатите звуци на думите с латински корени, странно напомнящи ми за бавно разтварящи се юмруци. Понякога, когато се полагаше ние да запеем или да рецитираме в хор, ме обсебваше фантазията, че се отърсвам от себе си като един от многото пеещи ученици, че започвам да се рея във въздуха над скамейките, пречистен и безтегловен като въздуха. А после, мислено озовал се в приятната самота, обкръжаваща ме от всички страни, започвах да си въобразявам, че всичко тук, в тази църква, съществува само за мен — например високите многоцветни витражи, през които лъчите на слънцето с цвят на карамел проникваха едва-едва. Тези лъчи обагряха скамейките в толкова разнообразни цветни оттенъци. Или барелефите със сцени от разпятието на Христос и от свалянето му от кръста, които се издигаха високо над мен по околните стени на нефа. Както и стъклените вази в дъното на всеки напречен неф, оставени там, за да крепят начесто примигващите свещи, в памет на мъртвите, с отблясъци в червено и синьо според цвета на стъклото. В църквата винаги можеха да се видят горящи свещи, дори това бе първото, което забелязвахме още с влизането си за утринните служби. Може би сестрите ги палеха, макар че бе странно да се мисли, че те също имат свои близки покойници, които почитат.
