След службата се изнизвахме в колона по един към класните стаи. Минавахме покрай витрината на голямата зала, в която се пазеха сребърни скъпоценности. Край входа, водещ към директорския кабинет, бяха окачени портрети на кралица Елизабет и на папа Йоан, подобно на доброжелателни родители. Следваше голямото табло за съобщенията, което сестрите монахини и учениците от по-горните класове всеки месец старателно запълваха с дребни репродукции на прочути картини и с фотографии на други творби, предимно на религиозни теми, разбира се. Имаше и материали с по-общ характер, посветени на постиженията на Швейцария или на плаванията на Христофор Колумб. Тази обстановка, колкото и странно да звучи, винаги стопляше сърцето ми, защото сред нея се чувствах по някакъв начин защитен. Приятно бе да виждаш как безупречно излъсканият под или лакираните повърхности на чиновете в нашата класна стая блестят ослепително, отразявайки слънчевите лъчи. Приятно бе да гледаш идеално почистената черна дъска, с поставка, току-що заредена с бели и цветни тебешири. Струваше ми се, че има някаква мистерия във всичко това, някакво сънливо утринно обещание, красиво и крехко като тишината, надвисваща над училището след първия звънец. Макар този миг бързо да отминаваше, споменът за него сгряваше душата ми за цял ден подобно на някаква приятна миризма, която помним, въпреки че отдавна е изчезнала.
Върнаха ме назад с цели две години, в първо отделение. Всяка сутрин нашата учителка сестра Бъртрам, се изправяше пред нас, докато пеехме „Боже, пази кралицата“. Висока, с гръб изпънат като на ангелите по стенописите в църквата, тя пляскаше два пъти с ръце щом стигахме най-после до края на химна — знак, че вече ни се позволява да седнем. После разтягаше възтънките си устни в някакво подобие на усмивка, в която обаче не се долавяше и грам топлина. През първата седмица се налагаше да прекарвам началото от поредния учебен ден заврян в ъгъла, наказан след утринната проверка за чистотата на ръцете и ушите, защото дланите ми все още бяха силно напукани и замърсени от полската работа. Същевременно се оказах и първият ученик, който системно се изпречва пред сестра Бъртрам толкова неизряден, че тя винаги да ме дава като пример за непослушание на останалите. Наистина си позволявах да идвам недобре измит на училище, бях разсеян и дори се случваше понякога да заспя от умора върху чина. И точно тогава, най-внезапно и безкрайно стряскащо, мощният глас на сестра Бъртрам отекваше зад гърба ми, при това извиквайки странното име, което тя ми бе лепнала:
— Вик-тур!
И нейният гняв подобно на лъч светлина като че ли се фокусираше изцяло върху мен, сякаш тя подканваше останалите деца да видят колко по-различни са те от мен.
Ако можех да бъда по-интелигентен, ако умеех повече да държа на себе си, сестра Бъртрам може би щеше да бъде по-внимателна. Но всичко у мен сякаш подчертаваше колко съм незначителен — като се започне от мръсните ми длани и от изпомачканите ми дрехи и се стигне до все по-упоритата ми подозрителност към всички останали деца в класа. Щом заговорех, не можех да заставя дори най-простите звуци да излизат правилно от устата ми, защото усещах езика си подут и залепнал към небцето. Когато ни възлагаха домашни, именно моята тетрадка се оказваше пълна с най-много грешки, при това все безнадеждни. Тъй като сестра Бъртрам ми го повтаряше по десетина пъти, накрая се налагаше да грабне линията и да разкъса страниците на тетрадката с няколко ожесточени удара. Освен това явно не бях достатъчно внимателен в часовете, макар да знаех, че сестра Бъртрам рано или късно ще ме залови в поредното прегрешение. Така и не се научих, че ако не внимавам достатъчно по време на уроците, ако продължавам да се рея в бляновете си и мислите ми да блуждаят някъде надалеч, сестра Бъртрам ще ме изобличи пред класа, че се опитвам да се изплъзна от контрола й, че се поддавам на това увлечение още в първия миг на слабост. Само че аз така и не успях да се насиля и да държа на фокус света около мен, не исках и да се опитам да вникна в значението на поученията на сестра Бъртрам. Вместо това просто зяпах през прозореца към дома на едни старци, който се намираше отсреща, през улицата. Бях привлечен от това, че там всичко бе по-различно от заобикалящото ме в училището и вехнещият бръшлян, и тъй пъстроцветните в късната есен листа на дърветата, и високата заострена кула над къщата като в детска приказка, и старците на пейките в беседката… Понякога зад някой от прозорците се мяркаше нечие лице, полузакрито от шумолящите завеси. Представях си сцени от живота вътре, представях си този друг, непознат за мене, свят, на стари жени и мъже, които изпъват уморени крайници в леглата си.
