Отначало удоволствието от тези занимания като че ли се ограничаваше само до обедните часове, които прекарвах заедно със сестра Мери. То беше подсилено от притихналата и уютна атмосфера в празната класна стая; от топлината, разливаща се по рамото ми, когато тя отпускаше ръка върху него; от начина, по който тъй интимно шумоляха нейните дрехи, когато се настаняваше на чина ми съвсем близо до мен, сякаш се канеше да ми прошепне някаква тайна за себе си. Но след няколко седмици другите мои съученици, а дори и момчетата от по-горните класове, започнаха да се присъединяват към нас в тези допълнителни уроци през обедната почивка — например едно момиче с жълта коса, от Белгия, с което всички се закачаха, защото то беше невероятно мълчаливо и затворено; едно момче, повтарящо трети клас и веднъж изключвано от училището за пушене; още едно момче от осми клас — казваше се Тони Лемьо — което беше по-високо от сестра Мери и беше дошло тук от превъзпитателното училище. Накрая се събрахме цяла дузина ученици, дори и Джордж, с когото се познавах от училищния автобус, се присъедини. Сега сестра Мери не стоеше на моя чин, а се разхождаше между нас, без да удостоява някого с по-специално внимание, като ни възлагаше различни задачи. А аз започнах да се чувствам засегнат, че тя не се занимава само с мен, както бе доскоро. Дори се дразнех, че отделя време на такива като Джордж или онова белгийско момиче, че остава сляпа за това колко силно се мразим помежду си. Не можех да понасям това, че нашите странности изпъкват, щом се съберем заедно и че рефлектират обратно върху всеки от нас. Дори и Тони Лемьо, който беше висок и широкоплещест, а носът му бе толкова притиснат навътре в лицето му, че ноздрите му приличаха на втори чифт очи, изглеждаше някак си смален и уплашен щом се озоваваше сред нас. Всеки ден той се появяваше с една и съща походка, излъчваща безнадеждност сякаш това, че се е озовал сред нас, помагаше да изпъкват в съзнанието ни позорящите го събития от миналото му. Аз не разбирах защо другите учители имаха такова лошо мнение за него или защо е бил изпратен в превъзпитателното училище, след като не изглеждаше достатъчно силен, за да съперничи на осмокласниците, които вършеха лудории в училищния автобус. По-скоро имаше вид на инвалид или на човек, чието място не е тук, както впрочем бе с повечето от нас. Тъй като бе доста едър, за да се смести на чиновете на първокласниците, когато трябваше да напише нещо, сестра Мери му отстъпваше своя стол зад катедрата. Понякога му позволяваше да й помага, когато поставяше съобщенията си на голямото табло — нали беше висок, та с лекота стигаше до най-горе. А тя стоеше до него, докато той се трудеше да изпълни поръчката й, като му подаваше листовете един по един с някаква неизказана интимност и доверие. Забелязах още, че винаги щом сестра Мери се озоваваше близо до Тони, той започваше изплашено да усуква раменете си като животно, опитващо се да се отърве от ярема. Отстрани се създаваше впечатлението сякаш сестра Мери въобще не разбираше какво изпитва Тони, не разбираше как със своето прекомерно внимание всъщност го унижава. Това ме подтикваше да се замисля за леля Тереза — нейната енергия като че ли й помагаше да добие усещане за сигурност в стесненото си жизнено пространство, което би притиснало всички други хора като каменна стена. Или пък се замислях за отец Маккинън, директора на училището. Той посещаваше занятията на първокласниците веднъж седмично, за да ни поговори и да ни задава въпроси, като се усмихваше всеки път, когато ние отговаряхме грешно. Пригладената посивяла коса и сините очи му придаваха вид на безкрайно състрадателен и мъдър човек. Но веднъж се случи да го видя в училищния двор как се смее и се шегува със същите момчета, които се гавреха с мен в автобуса. Неговата любезност вече ми изглеждаше като някаква глупава проява, като нещо, което му пречи да прозре най-важното за своите ученици.
