Реших лично да се заема с това. Един ден, след часовете се спуснах към центъра на града — там, на Ери стрийт, се намираше магазинът на Шварц. В джоба си имах само няколко смачкани банкноти, които бях измъкнал от портмонето на леля Тереза. Тукашните италианци все при този Шварц пазаруваха, понеже с него човек можеше да се пазари, да го упрекне, че не бива да се проявява като свидлив евреин. Понятието „евреин“ за мен бе изпълнено с противоречив смисъл, защото знаех, макар и доста бегло, че евреите са страдали много през войната, но от друга страна, нали именно те бяха изпратили Христос на кръста, макар да е бил техен цар.
— Ти си синът на Марио, нали? — посрещна ме Шварц още на прага на дюкяна си, с тъжен вид и с бавни движения, сякаш се стараеше да запечата образа ми в паметта си като фотография. — Живееш край магистрала номер 3, нали?
За мен бе смущаващо как толкова лесно бях разпознат. Въобще не допусках, че съм забележим за околните. Но когато му съобщих от какво се нуждая, той ми кимна затворнически, сякаш за миг бе преценил всички обстоятелства, които ме бяха довели тук и сега бе готов да действа в моя закрила. В неговия магазин цареше пълен хаос. Покрай всички стени бяха струпани камари от прашни, наполовина отворени кашони. Дори и зле осветените пътеки бяха задръстени с рафтове и окачалки, с накачени по тях шапки и ризи в целофанени опаковки, но имаше и щанд за вратовръзки, както и за панталони и плисирани поли. Беше невероятно колко ловко този Шварц умее да се провира сред камарата от стока, без да се бави нито за миг. Накрая се спря пред рафта в най-далечния ъгъл, грабна оттам някаква дрешка и се върна назад, за да ми я покаже, преметнал я върху сбръчканата кожа на ръката си.
— Може би нещо като това? — но като видя как погледът ми се стрелна към етикета с цената, веднага отдръпна дрехата и само ми кимна разбиращо.
— Да, май имаш право — продължи той. Имаше странен напевен акцент, отделяйки сричките, сякаш се боеше да не ги предъвква неразбираемо. — Си-гур-но ти трябва нещо по-спе-ци-ал-но за момиче на ней-на-та въз-раст.
Накрая успя да намери това, което търсеше, в боядисания в синьо коридор, водещ към склада в задната стая.
— Май това тук повече отговаря на изискванията ти.
Той се върна до тезгяха и докато ми подаваше пакета, ми намигна с доброжелателна усмивка и за миг престана да бъде за мен само евреинът Шварц, който продава дрехи. Превърна се просто в човек, който може би също има свой таен живот, и след като спусне кепенците на магазина си, се затътря бавно надолу по Ери стрийт към къщичката си на другия край на града. Може би е очакван там от жената и дечурлигата си, за да седнат край кухненската маса и да се навечерят, след което най-вероятно ще послушат радио. Прииска ми се, просто така, внезапно, да го попитам дали има деца, обаче ми се стори прекалено странно и не на място, още повече че трябваше да се придържам към своята роля на дете.
Върнах се у дома по магистралата и после поех по пътя, отвеждащ до нашата къща. Стъпките ми отекваха странно по паважа сред хладния късен следобед. Баща ми ме удостои само с мрачен поглед, когато се появих в оранжерията, където той още работеше.
— Къде беше досега?
— Трябваше да остана в училище за един допълнителен урок.
— Браво — рече той, понеже веднага предположи, че съм извършил някакво нарушение и съм бил наказан, въпреки че учителите само ме хвалеха. — Ако не искаш да помагаш тук, тогава по-добре въобще не се появявай в оранжерията.
До неделя държах скрита дрехата, която бях купил за Рита, защото исках изненадата да бъде пълна, пък и очаквах тя много да се зарадва. И когато я облече за пръв път, леля Тереза веднага я забеляза:
— Това пък откъде се взе?
Въобще не се бях замислял за това, понеже цялото ми внимание беше посветено само на Рита.
— Ами… взех дрехата от леля Таормина — смотолевих аз.
— Ама на какво прилича това! Тя да не би да е решила да изхвърли всичките дрехи, които е накупила? Та тази тук изглежда почти нова.
Баща ми в това време бе седнал на масата за закуска. За миг той погледна Рита под вежди, а тя така се сви под втренчения му поглед, сякаш изведнъж бе уличена в някакво нарушение. Аз не открих в очите му нито следи от гняв, нито разбиране, а само празно любопитство, все едно че за пръв път я вижда.
— Какво лошо има в тази дреха? Изглежда добре — заключи той накрая.
За момент се възцари мълчание, пауза, която трая един миг и скоро въпросът вече изглеждаше забравен. После дойдоха на гости за обяд чичо ми и леля Таормина, която — крайно нетактична, както винаги — не пропусна да похвали Рита, че изглеждала много добре.
— Мила моя, от къде взе това, а? Сигурно някой ти е направил малък подарък.
Само че Рита сега придоби толкова смутен вид и се сви още повече, без да посмее да гъкне.
— Хайде, Таорми — веднага се намеси леля Тереза, като си даде вид, че въобще не я интересува какво приказва леля Таормина, както често се държаха с нея всички наоколо. — Я по-добре ми подай чиниите за миене.
След това леля Тереза ми даде знак да изляза заедно с нея от кухнята.
