Странно, но тяхното заминаване не донесе в къщата дългоочакваното облекчение. Налегна ни необяснима и странна летаргия, бяхме обзети от плътна вцепененост подобна на дълбок сън. Новите метални рамки и подпори за оранжерията останаха да лежат там, където бяха стоварени на куп от доставчика, сякаш баща ми напълно бе загубил интереса си към тях. Накрая пристигна чичо Алфредо и го предупреди, че е крайно време да се заловят за работа, още повече че тъкмо сега той бил свободен, пък и е подходящо за работа навън. По същото време трябваше да се започне и пролетното разсаждане на разсадите по полето, така че в крайна сметка рамките и подпорите си останаха недокоснати.
Един ден, се появи и Роко, с молба към баща ми да му даде за малко назаем трактора и редосеялката.
— Ще видим дали ще може сам да се справи — промърмори недоверчиво баща ми.
След още няколко дни ни посети самият чичо Умберто, любезен и с крайно самодоволен вид. Въобще не се поинтересува дали баща ми е спечелил, като се е придържал към своето мнение в спора, станал причина да се скарат и да охладят отношенията си. Държеше се така сякаш въобще не се бяха карали.
— Кой знае какви гозби е варил онзи дърт украинец там, но цялата му къща вони на зеле.
От там насетне той започна все по-често да ни посещава — за да вземе на заем някое земеделско сечиво или да използва нещо друго от нашите машини. Баща ми мърмореше, че трябва да внимаваме какво му даваме и какво ни връща, за да не ни задигне нещо ценно. Когато най-накрая започна работата по новата оранжерия, чичо Умберто дойде да ни помага за градежа, при вдигането и сглобяването на подпорите и подпокривните греди. Държеше се приветливо и сговорчиво, оставаше само да започне и да претендира, че е бил сред тези, които са одобрявали този проект. Баща ми, естествено, реагира на тази промяна както на всичко останало: продължаваше да мълчи и нищо да не споделя. Някой отстрани би могъл да остане с погрешното впечатление, че е спечелил по-малко от победата си в спора, отколкото чичо Умберто от своето поражение.
Оказа се само въпрос на време, преди да започнем отново да се сближаваме и да заприличаме поне отчасти на семейство, което се отличава със странната си привързаност, сякаш всички сме се заразили от шарка. Това ни даваше увереност, че повече няма да има нито кавги, нито нови радикални решения. Леля Тереза понякога се облягаше на кухненския прозорец. Лицето и бе толкова безизразно, че чак страх ме хващаше да вдигна поглед към нея. То беше ясно очертано на фона на нахлуващата отвън светлина. Сякаш се бе озовала пред някакъв праг, който не смееше да прекрачи. По-късно, разбира се, тя се прибираше вътре, за да избърше масата или да подреди столовете. Ала дори и тогава ми изглеждаше някак си защитена, и то благодарение на нас. Може би все пак бяхме налучкали средството, което й помагаше да се освободи от напрежението, което упражняваше върху нея — както и върху всички нас, впрочем — безмилостният външен свят.
След като семейството на чичо ми се премести в самостоятелна квартира, в нашето домакинство отново се възстанови старата унила атмосфера. Тази промяна беше внезапна и твърде лесно доловима. Липсваха ни зрелищните сцени, които имаше навик да ни устройва чичо Умберто. Те, освен всичко друго ни помагаха да не се замисляме за присъствието на други познати от местната италианска общност. Сега всеки от нас се оттегли в отделна стая, тъй като след заминаването на чичо ми се освободи едно от най-просторните помещения. Присъствието ни в останалите части от къщата ни създаваше неудобство, не я усещахме като наша собственост, нито се чувствахме комфортно в нея. Просто неловко се разминавахме по коридорите. Всекидневната постепенно придобиваше все по-запуснат вид, особено след като изнесохме оттам временно вкараното легло, и вътре останаха само плетените столове и диванът. По цели дни завесите бяха спуснати, защото никой не си правеше труда да ги дръпне. Вместо да бъде център на семейния живот, всекидневната беше най-глухото и уединено място в къщата.
Работата в оранжерията също не вървеше на добре. Първо, мъжете, които трябваше да монтират подпорите, не успяха да нагласят последните три, та трябваше да ги свалят и поставят наново. След това два от металните стълбове се оказаха по-ниски от останалите и не поемаха достатъчно тежестта на напречните греди. Дори само тези две грешки в началото на монтажа създадоха у баща ми убеждението, че целият проект накрая ще се провали.
— През следващите четиридесет години тези две криви греди ще ми бъдат като трън в очите. А онези копелета просто си прибраха парите и офейкаха. Такива идиоти! Дори едно дете можеше да забележи, че са сложени накриво!
— Сигурно са бързали да се приберат и да се почерпят с твоите пари — обади се чичо Алфредо.
Баща ми се оплака и на леля Тереза, като се постара да го направи по-умело, така че хем да не изглежда унизен, хем да успее да я трогне. Явно му се искаше да провокира съпричастност към проблеми си.
