Леля ми, както винаги, троснато отвърна, че всичко е прекалено сложно за нея и че той само я дразни.
— Трябваше да оставиш Роси да го направи — каза му тя по повод на изкривените подпори. — Той поне е италианец.
— Какво можеше да стори Роси, като е такъв глупак, пък и няма необходимите инструменти.
Направи ми впечатление, че след като Коли престана да ни посещава, тя започна да наддава на тегло и изглеждаше някак преждевременно състарена. Под нежната кожа на бедрата й започнаха да прозират тънките тъмносинкави очертания на вените й. Леля Тереза имаше вид на човек, който не иска да бъде занимаван с грижите около оранжерията и фермерската работа. Дори в къщата тя чистеше небрежно и по подовете все оставаха следи от мръсотията. Неприятна следа от сапунена пяна лъщеше по ваната. След като работи през цялата зима във фирмата на Лонго, тя си купи малък транзистор, с който никога не се разделяше. Слушаше го непрекъснато, въпреки че често звукът беше много лош заради бръмченето от статичното електричество. Особено любима и беше една радиопрограма, която излъчваха късно следобед от Детройт — беше нещо като радиошоу, но с новини, с доста коментари за най-вълнуващите събития като например расовите вълнения в Лос Анжелис или пък войната във Виетнам. Макар че в тона на водещия често се долавяше странна напрегнатост, той звучеше уверено и убедително. У дома започнаха да пристигат списания, пълни със статии за Бога и Библията. С присъщата си мудност Леля Тереза ги изчиташе от кора до кора. Ако предпочетеше нещо по-конкретно от програмите на радиото или от страниците на списанията, то бе само за да се увери, че дори най-дребните и маловажни проблеми са доказателство, че целият свят е неизлечимо болен.
Грижите около Рита пак се стовариха върху моите плещи. С нея споделях леглото на верандата, която беше преустроена в спалня, за да спят там чичо Умберто и жена му.
Там все духаше и нощем ставаше дяволски студено. Под купчината с одеяла, с които леля Тереза я завиваше, нощем Рита приличаше на едва забележима купчинка. Будех я всяка сутрин, преди да тръгна за училище, а тя оставаше сама да се разпорежда със себе си през целия остатък от деня. Вероятно бе започнала да си изгражда свой малък, спокоен живот, според своята детинска логика и порядък, като се грижеше старателно за дрешките си и за миенето, след което идваше ред на самотните й игри, на които посвещаваше много часове. Имаше нещо смущаващо в самоувереността й и в начина, по който се затваряше за света, все едно че единствено реални в него бяха нейните дребни грижи. Понякога, като се заиграеше, редуваше дълги-предълги откъслеци от фрази, на смесен англо-италиански, търкаляйки гласните, както се изкачва и спуска пътникът по хълмист терен. Понякога речта й се завързваше и се превръщаше в неразбираемо бърборене подобно на речитатив, за да се промени отново в удивително ясно разчленени думички, редуващи се с неясни, като че ли кодирани фрази, поне привидно напълно лишени от смисъл. Накрая можеше да завърши с някое и друго детинско умозаключение или с простичък въпрос, с което внезапно се завръщаше в света на нормалните хора и се превръщаше в малко, неособено забележимо създание.
Рита сега вече беше на четири годинки и от бебешката й пухкавина нямаше и следа. Останала бе само слабата й ъглеста фигурка, заради която изглеждаше болнава. От друга страна, тя беше някак си естествена за нея, заради тънките й ръчички, способни да се кършат в най-невероятни извивки, заради костеливите й крачета, заради бледия овал на лицето й, тъй като всичко това в крайна сметка се подчиняваше на една чудесна пропорционалност. Можеше да се каже, че беше хубава със своите по детски изящни ръце и със своите бистри яркосини очи като небето на разсъмване. Ала около нея витаеше усещане за немарливост — например косата й винаги изглеждаше леко омазнена и разпиляна, макар че всяка сутрин я решеше бавно и тържествено. Дрехите й, повечето останали за доизносване от Фиорина, винаги бяха размъкнати, понеже нито една не й беше по мярка. Фиорина се беше показвала и фукала с тях пред всичките си съученички. За мен не остана незабелязан скрития копнеж на Рита, тя беше осъзнала, че има много неща, които тя няма никога да притежава. Огорчението й от това откритие проличаваше в енергичния й решителен отказ да нахлузи някоя от дрехите, които й подавах за сутрешното обличане.
— Тази не я ща.
— Но сега тук друга няма, така че тази трябва да облечеш.
Аз пък реших да се заяждам за всяка дреболия, понеже исках да докажа на леля Тереза колко неоснователни са оплакванията на Рита.
— Защо я принуждаваш да се мъкне все с тези вехти дрипи? — запита тя накрая. — Тя трябва да има по-хубави дрешки.
— Да, наистина се нуждае от нещо ново — съгласих се аз, — но нямаме излишни пари, за да ги пръскаме за дрехи. Затова тя износва нещата, които са останали от Фиорина.
