— Не се дръж като кръгъл глупак. Никой вече не строи оранжерии с дървени рамки и стени.
— Да, винаги аз се оказвам глупакът в тази къща — изсумтя с горчивина чичо ми. — Но ще ти кажа, че наистина съм глупак, след като още от самото начало не се досетих, че се опитваш да ме завлечеш с великите си идеи само за да си получиш парите от банката.
— Ама как може да си чак такъв кретен! Възможно ли е някой да е чак толкова дебелоглав? Да не би да си въобразяваш, че са ми притрябвали парите ти? Че ти си по-лош от баща си, който беше пълен идиот и през целия си живот се бъхти като роб с онези няколко акра, дето нямаше нищо по тях, освен камънаци. И ти ще си умреш беден и скапан като него, след като стискаш толкова упорито жалки грошове в шепата си като някой ученик от отделенията!
— А, да, много ти благодаря, сега вече проумях как гледаш ти на нещата! — кресна чичо Умберто и насочи целия си гняв върху баща ми. — Винаги си се имал за голяма работа, нали? Тузарят, който се ожени за кметската щерка. Голямата клечка, пристигнала в Америка. А сега си въобразяваш, че можеш да използваш зет си, за да му измъкнеш паричките и с тях отново да станеш важна птица, не е ли така? Но аз нищо няма да ти дам, дори ако, кълна се в името Христово, ще трябва да си троша кокалите във фабриката до края на дните си.
След това люто скарване баща ми и чичо ми не си проговориха до края на зимата. В продължение на месеци ние живеехме сред гнетящата тишина в сянката на техния потискан гняв. Като че ли къщата и цялото домакинство се раздели: от една страна беше семейството на чичо ми, който беше склонен да прибегне дори до насилие като реакция срещу непоносимите — според него — упреци от страна на баща ми, който беше от другата страна. На нас, останалите, бе отредена ролята на предпазлив балансьор между двамата противници. Внимателно разиграваната пантомима се изразяваше най-вече в безкрайни, но безмълвни сръдни, хранене в отделни помещения, излизане поотделно навън, разделяне и в работата. Дори и Рита се оказа въвлечена в тази промяна, защото трябваше да бъде причислена към един от двата враждуващи лагера. В миналото Рита винаги бе оставяна у дома под надзора на един от нас, независимо от коя група бе той или тя. На Фиорина също й се налагаше често да бъде оставяна у дома, макар че ние старателно криехме истинската причина, поради която Рита не бе извеждана много навън. Но по време на тазгодишния карнавал семейството на чичо Умберто остана в къщата. За да подчертаем недвусмислено към кое семейство принадлежи Рита, ние — баща ми, леля Тереза и аз — я облякохме с детското палто и шапчица, за да я вземем с нас навън. Тя изглеждаше толкова притеснена в новата си рокличка, която леля ми й беше купила, че през цялата вечер не посмя да се отлепи от мен, докато зяпаше смаяно огромния шумен свят, който за пръв път се разкриваше пред очите й. Баща ми пък почти с никого не се заговори и се вкисваше от всеки поглед, отправен към него. Веднага след вечерята се премести на масата за игра на карти. Тишината, когато се прибирахме вечерта у дома, не предвещаваше нищо тревожно. Тя беше знак за солидарността в нашето семейство. Бяхме странно лоялни един към друг, а сплотеността ни произтичаше от притесненията и от усещането ни, че другите ни ощетяват.
Този път обаче баща ми не пожела да отстъпи от своето. През април, когато земята се размекна — след като толкова дълго бе скована от зимните студове — дойде булдозер, за да подравни един парцел около оранжерията, а след още няколко дни се появи камион, натоварен с метални рамки, колове и подпокривни греди. Чичо ми не можеше нищо да направи, изправен срещу този грамаден куп от метал, нахвърлян отстрани на оранжерията. Но един ден, за наша искрена изненада, видяхме как той, следван от семейството си, потегли от къщата, заедно с няколко куфара и един дървен сандък — това бе багажът, с който бяха дошли тук от Италия. Това, че всичко стана толкова набързо, ме накара да мисля, че той е взел решението си преди броени часове. Като се прибрах от училище, заварих и леля Тереза да рови из багажа, струпан в дървения й сандък. Изплаших се, че е решила да се върне в Италия. Но се оказа, че се премества съвсем наблизо, в малката лятна къщурка до оранжерията, където в съседство се простираше един неголям парцел — всичко на всичко само няколко акра — където баща ми обикновено садеше домати.
