Виждах как понякога двете оставаха при него през цялата обедна почивка, която траеше половин час. Уж все се канеха да си тръгнат още в следващия миг, ала не помръдваха оттам, запленени от предизвикателните му задявки. Усещаха, че позволяват на Джони да упражнява прекалено силно влиянието си върху тях. Силно се дразнех от благосклонността, с която го удостояваха дори в случаите, когато той се опитваше да ме уязви.
— Вик-торе, синко, да не си се домъкнал чак до тук, за да надзираваш сестра си? Тя наистина заслужава да бъде под надзор.
Рита и Елена продължаваха да гравитират около дъното на двора, търсейки начин да избягат от училищната скука. Забавляваха се с игрите на момчетата и дори споделяха с тях всичко, което ги вълнуваше.
През февруари ме привикаха в кабинета на директора. Там заварих Рита и Елена. Рита седеше на стола до стената с необичайно за нея скромно изражение. Елена се бе изправила до нея сякаш й беше придружителка. Директорът, г-н Пиърсън, ми протегна ръка като на възрастен посетител.
— Заповядай, седни.
Г-н Пиърсън беше директор на училището от три години, поемайки поста след преместването на отец Маккинън. Със своите присвити очи и остри черти и най-вече с извитата си брадичка, той изглеждаше като пълна противоположност на отец Маккинън, така както преди около една година в коридора смениха портрета на папа Павел с този на папа Йоан. Но независимо от неприветливата си външност той постигна много в училището: имаше повече търпимост, сестрите монахини все по-често биваха заменяни с дипломирани учители и учителки, беше махната оградата в двора, която отделяше зоната за момичетата от зоната за момчетата.
Върху бюрото на г-н Пиърсън бе оставен един пакет цигари, „Ротманс“, същите като тези, които пушеше баща ми.
— Изглежда, че сестра ти и нейната приятелка са били заловени в училищния двор с това тук — започна г-н Пиърсън. Изви глава към Рита и Елена и се намръщи. — Това е сериозно нарушение, при това много сериозно. Обичайно е при такива случаи да се наложи като наказание поне едноседмично отстраняване от занятия.
Прекалено драматичната нотка в тона му всъщност изясни на всички присъстващи, че Рита и Елена на практика не бяха заплашени от нещо действително сериозно. Те продължаваха да си дават вид, че осъзнават тежестта на своето нарушение, като мълчаха с напрегнат вид на местата си, внимателно заслушани в думите на директора.
— Разбирате ли, момичета, какво сериозно нарушение на правилника сте извършили?
— Да, сър — отвърна Елена.
— Рита?
— Да, сър.
Той ги наказа със задържане след часовете за една седмица, както и да сервират храната по време на обедите в училищния стол. Но поне нямаше заплахи да бъдат викани родителите в училище или пък да се изпратят предупредителни писма до тях. След като ги освободи да си вървят, г-н Пиърсън ми даде знак да остана в кабинета.
— Бих искал да поговоря с теб.
След като двете момичета излязоха сякаш нивото на неговата енергия спадна. Бързо прекоси кабинета и се спря да погледне през прозореца. Изглеждаше някак си окаян, изправен пред опустелия училищен двор.
— Знаеш ли, Виктор, — заговори той след дългата пауза, — че не за пръв път викам сестра ти тук, в този кабинет? Тя се държи много предизвикателно в часовете. Мисля, че трябва да си поговорим за това.
Опитах се да отгатна какво би могъл да поиска от мен, в какво може да съм се провинил.
— Тя не се държи така у дома, сър.
— Разбирам.
Директорът отново седна зад бюрото и за малко смъкна очилата си, за да потърка носа си. И тогава очите му, внезапно светнали със своята синева, ми подсказаха, че той се готви по някакъв начин да ме спечели на своя страна.
— Виктор, ще бъда напълно откровен с теб. Родителите на Елена разговаряха с мен. Те мислят, че е възможно Рита да има някакви проблеми вкъщи. Искам да кажа, че баща ти не се държи добре с нея и това може да се окаже причина за тревога. Е, да, може би неговото поведение към теб е съвсем различно. Какво ще кажеш?
Сега, докато изчакваше моя отговор, изглеждаше наистина затруднен. Като че ли въздухът в кабинета изведнъж се сгъсти.
— Работата е там, че родителите на Елена допускат, че баща ти, може би, хм, се държи зле с нея в известно отношение.
Гласът му сега се напрегна и стигна почти до шепот. Приличаше ми на протягане на ръка, с която иска да ме докосне. Опасен, настоятелен жест.
— Виктор, разбираш ли за какво те питам?
— Баща ми вече не е у дома. Той работи в Детройт.
— Да, разбирам.
Директорът бавно се облегна на стола, като че ли преди малко, в най-напрегнатия миг на болезнена интимност, той се беше отлепил от него.
— Виктор, баща ти възразява ли, когато Рита остава да спи в дома на Елена?
— Не, сър. — Въпросът му ми донесе облекчение, сякаш някак си заличаваше предишния. — Той няма нищо против това.
— А как ще се почувстваш ти, ако Рита, примерно казано, отсега нататък остане за постоянно в дома на семейство Амхърст? Искам да кажа, ако тя остане там завинаги, ако повече не се завърне вкъщи?
