— Това е лош бизнес, в който е по-добре хич да не се замесваш — потвърди чичо Умберто. — Някой може би трябва да отиде там и да поговори с него…
— И какво да му каже? — веднага го обори чичо Алфредо. — Да се мъчи да го убеждава да се върне тук, в този ад, в който живееше до сега? Там той ще е по-добре, но само при условие, че този Марковекио му намери някаква свястна работа. Иначе как ще изкара зимата тук? Да се хване на работа в някоя друга оранжерия, като някой от онези несретници, току-що слезли от кораба на американския бряг ли?
Все пак накрая чичо Алфредо бе този, който се нагърби с бремето да отиде до Детройт, за да говори с баща ми. Той потегли на следващия ден, но преди да тръгне пак се отби до нас, само че този път без придружител.
— Дай ми някакви негови дрехи и вещи, ако са приготвени за изпращане. Сигурен съм, че ще си дойде за уикенда и ще ги върне. А Рита изпрати да постои някъде за ден-два.
Когато чичо Алфредо си замина, телефонът иззвъня. Обаждаше се майката на Елена. Отначало си помислих, че отсреща са сбъркали номера, защото гласът ми се струваше съвсем чужд, макар да звучеше доста фамилиарно.
— Ти сигурно си Виктор — заговори някак си хладно и на висок тон жената, макар че интонацията й беше някак принудено приятелска. Това не го разбирах — Обаждам се, само защото Елена се безпокои за Рита. Надява се сестра ти отново да ни гостува през този уикенд.
— Но тя напоследък не беше добре — казах аз.
— Надявам се да не е нещо сериозно.
— Не. Мисля, че вече е почти оздравяла.
— Е, тогава се надявам да ни посети.
Това обаждане ми прозвуча така непривично за нашето ежедневие, толкова несъвместимо с нашите порядки, че просто не знаех какво да реша.
— Каква работа има тя там? — недоволно промърмори леля Тереза, когато й съобщих за разговора. И тя като мен изпитваше неудобство както при последната подобна покана. Сякаш не можеше да открие ясна, разбираема логика, която да й позволи да наложи забрана върху тези гостувания на Рита, както би било редно, ако искахме да се придържаме към обичайната ни домашна тирания.
Рита още имаше драскотини по гърба си и малка, за щастие вече избледняваща тъмносиня дъга като полумесец под окото си.
— Вземи я утре със себе си на училище. Може да тръгне направо от там — каза ми леля Тереза. — И без това ще се почувства по-добре за няколко дни, особено ако баща ти реши да се върне тук.
Това беше ясен сигнал за нашия провал във възпитанието на сестра ми и знак, че не храним кой знае колко големи надежди по отношение на нея.
Странно, но Рита изглеждаше най-малко обезверена от всички нас след това, което се бе случило. Бяха изтекли само два дни от деня, в който баща ми я бе ударил, а след това бе убил любимото й куче. Съвзе се удивително бързо, като превъзмогна и унижението, и болките. Неприятно беше снизходителното й отношение към леля ми и мен, макар че то беше лекомислено по детски, може би защото долавяше срама в крадешком отправяните ни погледи. На следващия ден редом с мен тя чакаше училищния автобус. Видът й бе самодоволен, защото бе убедена, че си е спечелила почивката през предстоящия уикенд благодарение на преживяната болка.
— Не трябва да позволяваш на майката на Елена да те гледа, когато се преобличаш.
— Но нали ти ме видя.
— Това е различно. Аз съм ти брат.
И така тя замина за дома на Елена още същия следобед, като двете момичета потеглиха направо от училищния двор. Потеглиха към онзи свят на богати и щастливи хора като от филмите по телевизията, какъвто си представях, че е светът на Елена и нейната майка, онази с извисяващия се глас по телефона, който се опитва да звучи приятелски.
Късно вечерта на същия ден баща ми се завърна у дома. Леля Тереза и аз го посрещнахме мълчаливи, притеснени от това, което евентуално щеше да последва.
— Ако попита къде е сестра ти — рече ми леля Тереза, — кажи му само, че е при чичо ти.
Ала той въобще не попита за Рита. Гневът, който се бе насъбрал у него, изглежда се бе стопил. Цялото му тяло ми се видя смалено, присвито, изсушено. През следващия ден поработих с него около новата оранжерия. Трябваше да се подсушават тръбопроводите и паропроводите, за да не замръзнат от предстоящите студове.
— Прибери се у дома — рече ми той по едно време. — Мога и сам да довърша.
Но ме задържа още за миг сред тишината, натегнала от неувереност, докато ръцете му действаха като независими от останалото му тяло, с бавни, но прецизни движения.
— Как е сестра ти? — въпросът бе изречен с толкова явно неудобство, че вместо него аз се изчервих от притеснение. Не можех да се отърся от чувството, че му струваше доста усилия, за да събере кураж да заговори за нея.
— С нея всичко е наред — лаконично му отвърнах аз.
Той и този път замина на път, преди тя да се върне от гостуването си при Елена.
