Баща ми прекара остатъка от есента, а после и цялата зима в Детройт като работник в един от тамошните автомобилни заводи. Неговият приятел Марковекио го бе приютил в квартирата си. Идваше си у дома на всеки втори уикенд, за да донесе бельото си за пране, заедно с работните комбинезони и връхните дрехи. Освен това той носеше на леля Тереза зеленчуци от оранжериите на чичо Алфредо. Така неусетно и постепенно се изгради нов житейски ред, неизказан, но утвърдил се някак си от само себе си: все по-продължителните престои на Рита в дома на Елена съвпадаха с посещенията на баща ми. На няколко пъти успях да подслушам телефонните разговори на леля Тереза, водени на нейния развален английски. Улесняваше ме фактът, че за да разберат от отсрещната страна нейния труден изговор, тя неволно повишаваше тон. Винаги така говореше с хората, които нямаха италиански произход. И така, в поредната петъчна сутрин тя отново бе приготвила чантата с дрехите на Рита за посещението й в дома на Елена през предстоящия уикенд. Баща ми очевидно се досещаше каква е причината за отсъствията на Рита, но нищо не рече. Изглеждаше примирен в мълчанието си, защото може би смяташе, че няма право да възразява.
Дойдоха коледните празници. Позволиха на Рита да прекара по-голямата част от коледната ваканция заедно с Елена. Като че ли бяхме покорни пленници на илюзията, че сме истинско семейство, на което Рита е член. Когато баща ми се прибра у дома по празниците за цяла седмица, не забелязах да е ядосан от това, че не завари Рита в къщата. Не го възприе и като причина да се срамуваме. Неговият престой и мисълта, че сме разрешили на Рита да отсъства на Коледа и че дори се опитваме да я забравим, създаваха тягостна атмосфера в къщата.
Рита се прибра у дома след празниците, като донесе коледните си подаръци, които бе получила от семейство Амхърст: една кукла, една евтина, но лъскава гривна, една бяла блузка и една плисирана пола. Леля Тереза ги огледа със смръщени вежди, но не посмя да накара Рита да ти върне на родителите на Елена.
— Повече не бива да приемаш никакви подаръци от тези хора. Не е редно.
Докато казваше това, в тона на леля Тереза се прокрадваше добре премерена предпазливост. Създаваше се впечатление, че Рита вече се ползва с някакви специални права, по-скоро като на гост в дома ни, отколкото като на член от семейството. Изглежда, че Рита схвана тази промяна, защото ми описа впечатленията си от престоя си в дома на семейство Амхърст за Коледа с типично детинско самодоволство:
— Те имаха коледна елха, на която всички окачихме подаръците. После отидохме на празничната служба в църквата, която не е като нашата, а по-различна, понеже те не са католици. Само Елена е католичка, защото е осиновена.
Явно повтаряше нещо заучено, казано й от някой друг, като в същото време се опитваше да ме респектира или поне да ми направи силно впечатление.
— А какво е станало с истинските й родители?
— Не зная. Известно ми е само, че тя повече не се среща с тях.
Оттогава започнах да гледам на Елена по по-различен начин. Струваше ми се по-опасна, намирах, че двете с Рита си приличат и дори си въобразявах, че между тях съществува някаква тайна конспирация, която се разгръща бавно и полека още от първата им среща. Те имаха свои общи приятелки в училище, с които май добре се погаждаха, бяха си сформирали дори малобройна момичешка групичка, чиито лидери бяха те двете. И все пак за мен в цялата тяхна история имаше нещо не съвсем редно… да кажем откритостта, с която демонстрираха пред останалите, че просто се преструват на нормални. Рита се държеше едва ли не хулигански със своите приятелки, поведението й пред тях бе съвсем различно от държането й у дома. Разиграваше сценки на необмислена агресивност, което обясняваше защо толкова често се прибира цялата в белези и драскотини. Случваше се Рита и Елена да тръгнат на поредната си дълга разходка сами, обяснявайки, че са много уморени от компанията на останалите момичета. Така че не беше никак лесно на някоя от приятелките им да се присламчи към тях.
Понякога те се оттегляха в дъното на училищния двор, където вилнееше бандата на Джони Елиас. Най-често се събираха там, прикрити зад навеса до работилницата, за да пушат цигари. През годините, в които учех в „Сейнт Майкъл“, бях преглътнал стотици унижения от Джони и неговата тайфа. Веднъж дори с Джони се сдърпахме, но той ме победи за броени секунди, връхлитайки върху мен с цялата тежест на едрата си снага. Нанесе ми само един, но напълно изненадващ удар, премерен със завидна точност в лицето ми. Рита и Елена обаче изглеждаха силно привлечени от неговата подранила мъжественост, често се прилепваха към неговата група, сякаш се опитваха да докажат, че той не представлява заплаха за тях.
— Хей, момичета — провикваше се Джони, очевидно зарадван от близостта им. — Как е хавата?
