Леля Тереза отвори прозореца.
— Марио, за бога, остави ги!
Баща ми здравата зашлеви Рита с обратната страна на дланта си. Един от нас трябваше да изскочи навън, за да направи нещо, но ние само гледахме като парализирани. И тогава всичко се разигра много бързо. Започна някакво безумно боричкане. Ласи изведнъж рипна и с оголени зъби се нахвърли срещу баща ми, макар Рита още да бе вкопчена във врата му. Револверът на баща ми отхвърча настрани или може би той сам го хвърли, за да измъкне колана от панталона си. Удари първо Ласи, после и Рита, като всичко — поне за мен — се разигра в някаква беззвучна драматична сцена. Дочувах само ниското злобно ръмжене на Ласи и стенанията на Рита след плясъка на колана.
С пламнало лице леля Тереза се наведе още повече през прозореца и изкрещя с цяло гърло:
— Марио, спри, за бога! Ще я убиеш!
Истеричната нотка в гласа й съвсем ме стресна и за миг повярвах, че той наистина ще го стори. Коремът ми се сви на топка. Сякаш цялата къща се килна на една страна като кораб по време на силна морска буря.
Леля Тереза беше навън. Рита лежеше на земята и леля Тереза приклекна до нея, прегърна я и я задърпа назад, докато баща ми още се разправяше с Ласи. Най-после го удари толкова силно в ребрата, че кучето подви опашка и се завтече по ливадата към полето зад фермата.
Леля Тереза влезе в къщата, влачейки Рита със себе си. Сестра ми приличаше на деформирана кукла, с която си е играло някое жестоко дете. Дрехите й бяха целите в прах и мръсотия, тук-там имаше и петна от кръв. Едната й буза беше силно зачервена и доста подута, от което застиналата на лицето й глуповата усмивка изглеждаше още по-уродлива.
Плачеше или по-скоро стенеше като ранено животно. Това бяха единствените звуци, които чухме от нея.
— Това куче ни донесе проклятието, което ни сполетя — каза леля Тереза.
Зае се да облекчи страданията на Рита, като почисти с йод раните по гърба й, докато аз притисках една кърпа, накисната в студена вода, към отока на лицето й. Раменете на Рита потръпваха при всяко налагане с йод по гърба й.
Баща ми изчезна някъде. През прозореца го видях с револвера си в ръка да се отправя към полето зад фермата. Сутринта се изпълни с напрегнато очакване. Накрая проехтя изстрел, който беше последван от постепенно затихващ дълъг животински стон. После се чу още един изстрел, а след като заглъхна и неговото ехо, остана само плътната тишина.
На следващата сутрин баща ми замина нанякъде с пикапа си и до края на следващия ден не се прибра у дома. Леля Тереза позвъни по телефона на чичо Алфредо, после и на чичо Умберто. Свика спешно заседание с тях двамата в кухнята, до което аз, разбира се, не бях допуснат. Знам само, че продължи до късно през нощта. Баща ми все още не се бе завърнал. Чичо Алфредо, като видя колко зле изглеждаше Рита, много се разстрои.
— Надявам се, че няма да я пуснеш да отиде на училище в това състояние — каза той на леля Тереза, като в тона му се долавяше осъдителна нотка, сякаш обвиняваше нея за случилото се.
В сряда, баща ми още не се бе завърнал. Когато се прибрах от училище, заварих в двора една паркирана полицейска кола. Двама полицаи разговаряха с леля Тереза, а единият от тях държеше в ръка револвера на баща ми.
— Казах на майка ти, че граничарите са взели този револвер от баща ти, когато преминал границата на път за Детройт — обясни ми той с израз на облекчение. Може би очакваше, че ще се разбере по-лесно с мен, отколкото с леля ми. — Предполагам, че няма да се върне тук, ако се опасява, че може да му създадем проблеми.
Леля Тереза беше странно напрегната и предпазлива, препречила вратата с тялото си, за да не позволи никой да нахълта вътре.
— Той има приятел в Детройт — каза му тя. Нейният измъчен английски я правеше да изглежда безнадеждно назадничава и закостеняла. — Очаквам го да се върне от там след два дни.
Полицаят махна с ръка.
— Мисля, че вече е време да тръгваме — рече той накрая, като подаде татковия револвер на леля ми. — Съжаляваме за безпокойството.
Веднага, след като двамата полицаи си тръгнаха, леля Тереза позвъни на чичо Алфредо.
— Заминал е за Детройт. Вероятно е отседнал там при онзи негов приятел от Рока Сека… как му беше името… а, да, Марковекио. Онзи, с когото са служили заедно в казармата.
Вечерта ни посетиха чичо Умберто и чичо Алфредо. От нашия телефон чичо Алфредо позвъни на Марковекио. Да, оказа се, че баща ми бил там, при него. Пристигнал в събота вечерта и помолил Марковекио да му намери някаква работа.
— И този глупак Марковекио му уйдисал на акъла — промърмори леля Тереза. — Можеше поне веднъж да ни позвъни от там.
— Хм, кой знае какво му е минало през ума, когато Марио се е появил на прага му, просто така — заговори чичо Алфредо. — Кой знае дали не си е рекъл, че Марио сигурно е убил някого, за да бяга при него през границата. Та ти казвам, че този Марковекио би трябвало да е наясно с всичко това, след като е станал голяма клечка в тамошния профсъюз. Кой знае пък той самият в какво се е набъркал.
