След това започна своята проповед. Гласът му ни покори с внушителния си резонанс. Успя да прекоси през редица теми, навързвайки ги в една логическа верига невероятно ловко и без капчица догматизъм, да ни отведе от първите повърхностни впечатления за ролята на случайностите в живота на всеки от нас към това, което наистина беше неизбежно и трябваше неотклонно да се следва. Едва след това се насочи почти неуловимо към религията и Христос. Накрая хорът запя „Исус — жертвения агнец“. Неколцина мъже се покачиха на подиума и застанаха от двете страни на проповедника, за да го приветстват. Всички присъстващи станаха от скамейките, за да последват примера им. Това изглеждаше толкова подредено, толкова репетирано, че в първия миг не успях да проумея какво става, как така всички тези хора се преобразиха и покаяха. Усещах, че нещо липсва — някакъв критичен момент в иначе тъй приятната вечер, прекарана в пълна трезвеност и послужила като подтик за внезапно приобщаване към вярата.
Проповедникът говореше нещо за музиката, като приканваше хората да се покаят след задушевната му прочувствена проповед.
— Не бъдете срамежливи, има достатъчно място за всички вас.
Приятелят на Тери и Марк, който ни доведе на службата с колата си, внезапно излезе напред и се подреди на опашката. Знаех, че Тери и Марк са зад мен, запазват ненатрапващото си спокойствие, но са изпълнени с очаквания. Това бе моментът, който те бяха подбрали за мен, към който предишните месеци бяха само прелюдия. Аз усетих как познатото раздвояване се надига у мен. Усещах с отчайваща сила, че пак съм се провалил, защото исках да прегърна онова, което би ме направило по-различен от това, което обединяваше хората, подредени на опашка пред проповедника. После някак си неочаквано се озовах сред тях. Сигурно съм пристъпил напред, без да се замислям и против волята си, така че се видях застанал сред другите, сякаш тялото ми бе задвижено от някаква външна сила. Един разпоредител ме насочи към някакъв пълен мъж с посивяла коса, с черен костюм и със сериозно изражение на лицето. С изненадващо монотонен глас той ме запита приемам ли Христос за свой личен спасител.
От мен се искаше само да изрека думите, за да бъде проверено дали изговарянето им ще ги превърне в истина.
— Приемам.
Ала не последва разтваряне на небесата. Нито внезапно блясване на ослепителна светлина.
Почувствах се кух заради лъжата си. Имах чувството, че вече нищо сигурно не е останало в живота ми. Още няколко седмици продължавах да присъствам на срещите на групата и да ходя на занятията за изучаване на Библията. Постепенно обаче започнах да си измислям извинения и така се стигна до мига, в който ме споходи първият прилив на облекчение, първата необяснима наслада от това, което Тери и Марк ми бяха разкрили — че не моята лъжа ме прави скован от чувство за неудобство, а онова, с което се бях заел. Това все пак не ни попречи да си останем добри приятели. Може би още от самото начало те са ми предлагали само приятелство и то е било всичко, за което съм копнял, но най-трудното за мене е било именно да се отърся от дребнавостта и неувереността.
